Блондинка от Маями

Намалих скоростта и тя стори същото. Протегнах ръка, Хубавелка я близна, после пак се разлая. В далечината крещяха хора, светнаха фаровете на джип.

— Тихо, Хубавелке — казах аз.

Тя се разлая още по-силно.

Посегнах нагоре, откъснах едно манго и го търкулнах настрани. Хубавелка изтича и го захапа. Тишина. После тя донесе мангото, пусна го до краката ми и пак залая.

Вдигнах мангото и го запокитих колкото се може по-надалече. Хубавелка се втурна нататък с радостен лай, а аз хукнах в обрата посока.

Вече почти наближавах насипа, когато чух как се включи двигател. В тъмното дебнеше още един джин. Фаровете блеснаха и ме парализираха. Джипът полетя с рев право към мен. Завъртях се и побягнах на четири крака нагоре по насипа. Чух как джипът спря и зад мен се раздадоха викове.

На върха на насипа коляното ми не издържа. Затъркалях се към водата. Отекна изстрел и наблизо се разхвърчаха буци пръст. Хубавелка пече я нямаше, тъй че можеха да гърмят както си искат.

Не знам дали се гмурнах във водата, или просто паднах, иначе тя се оказа достатъчно дълбока и бърза, за да ме понесе. Поех дъх, гмурнах се и заплувах по течението. След малко подадох глава, чух нов изстрел и пак се гмурнах. Виковете се отдалечаваха. Носех се сред изобилие от бистра, чиста вода, току-що изпомпана от земните дълбини.

След няколко минути водата стана още по-дълбока, течението се ускори. Опитах се да докосна дъното, но не успях. Легнах по гръб и оставих водата да ме носи. Не е лесно да преценяваш хода на времето, когато си напомпан с адреналин. Може би минаха десет минути, или пък четирийсет, но по някое време течението стана бавно. Наблизо плаваше клон и аз го сграбчих. После усетих мирис на застояла пола и разбрах, че наближавам залива.

От влажната почва се вдигаше нощна мъгла и изведнъж зърнах през нея над себе си призрачна светлина. После още една.

Носех се през оранжевото сияние на редица от ярки лампи и в мъглата над себе си виждах смътните очертания на сграда. Или по-точно скелета на строеж. Стоманени греди и рамки, високи десетина етажа, стърчаха като гледка от неразбираем сън. Беше нещо голямо, по-голямо от всяко друго здание по тия места — може би колкото електростанция, с грамаден бетонен комин, щръкнал отстрани като ядрена ракета.

После всичко изчезна. Блясъкът на лампите помръкна и изгасна. Докато се носех надолу по канала, в съзнанието ми изплува странна мисъл. Наистина ли бях видял зданието в мъглата, или то просто бе плод на моето въображение, на страховете и сънищата ми? Доктор Мили Сантяго, къде си точно когато ми трябваш?

Течението отново забърза. Опитах да плувам към насипа, но се оказах толкова изтощен, че оставих водата да ме носи. След малко течението пак намали скорост, после спря. Изведнъж водата стана по-топла. И солена. И безкрайна. Намирах се в Бискайския залив. Ако продължах на изток, рано или късно щях да стигна африканския бряг.

Отливът бавно ме влачеше към открито море. Останах още малко по гръб, после се преобърнах и заплувах с бавен кроул на север покрай брега. Зърнах отпред да примигват светлинките на рибарско корабче. Насочих се натам. Една риба изскочи над водата и проблясна сребристо в лунната светлина.

Постепенно си възвърнах силите и размахах енергично ръце, прорязвайки спокойната, топла вода. Внезапно ожаднях и си спомних разказа на Харисън Бейкър за пресния извор насред залива. Помислих си, че нейде наблизо имаше риф, гъмжащ от риба. После се запитах какви ли тайни има отвъд хоризонта. Като дете исках да избягам от къщи и да стана моряк. А ето че сега мечтаех само да се добера до брега. Където също ме чакаше неизвестното.

Конфекция

Полицаят почука на вратата и зачака. Аз също.

От дрехите ми се стичаше вода по дъските на коридора. Тръните бяха оставили по челото ми десетина кървави драскотини. И най-лошото — носът ме сърбеше, а с оковани отзад ръце нямаше как да го почеша.

През прозореца в дъното на коридора виждах как над океана изгрява зора. Беше минала една дълга нощ.

Полицаят почука по-силно. Иззад вратата долетя приглушен глас. След малко Криси по черно-червено копринено кимоно открехна вратата, без да сваля веригата. Сякаш изобщо не се изненада да види полицаи по никое време.

— Извинявайте за безпокойството, госпожа — каза ченгето. Да, наистина рече госпожа, а не госпожо, досущ като във филмите. Беше доста над петдесетте, сигурно му оставаше съвсем малко до пенсийката. Побутна ме към вратата. — Познавате ли този субект?

— Субект ли? — възмутих се аз. — Винаги съм се смятал за обект.

— Чакайте да го огледам — помоли Криси. Тя сви устни и ме огледа с подпухнали от съня очи. — В него има известен животински чар, нали, господин полицай?

— Трудно ми е да преценя.

— Дали да не го съблечем за обиск?

— Криси! — повиших глас аз.

— Значи го познавате — рече ченгето.

Тя отново сви устни.

— В пълни подробности.

— Можете ли категорично да заявите, че е американски гражданин?

Тя сви рамене.

— Si, jefe

29

 — отговорих вместо нея аз, имитирайки ужасно калпаво гласа на Фрито Бандито. — Аз много обичал този страна.