Блондинка от Маями

— Но при новите технологии — обади се Чарли Ригс, — щом намериш първоначален капитал за строителство, вероятно можеш да обработваш замърсена подпочвена вода много по-евтино от океанската. А и се отделя по-малко сол.

Бейкър кимна.

— Методът чрез обратната осмоза е най-добър.

Чарли отпи от буркана и не възрази.

Зададох няколко въпроса. Узнах, че осмозата и дестилацията отделят водата от солта, докато електролизата и йонизацията отделят солта от водата. Най-просто казано, заяви Чарли Ригс, който ме стрелна със съчувствен поглед, за осмозата трябват само малко филтри и много електричество. И много, много големи количества замърсена вода.

Бейкър вече ми бе обяснил, че питейната вода идва от Бискайския водоносен слой — шуплести скали, разположени на съвсем малка дълбочина. Задълбаеш ли по-надолу, натъкваш се на пласт утаечни породи, дебел около двеста метра. Под него има още един слой съдържащ замърсена, силно минерализирана вода, която не става за пиене, ако не се пречисти.

— Някои градове го правят — обърна се Бейкър към мен, — не и частни фирми. Във всеки случай не с такава грамадна инсталация, каквато описваш.

— И какво ще прави Гай Бърнхард с толкова много вода? — попита Чарли Ригс.

Естествено знаех отговора, но баба се оказа по-бърза.

— Ако има грам мозък в главата — отвърна тя, — ще я продава.

А съм мъж

Не казах на Криси Бърнхард къде отиваме. Не исках да позвъни на доктор Шийн или на някой друг, който да я посъветва какво да прави.

Например да вземе хапче за повишаване на кръвното налягане.

Предполагах, че не знае другите трикове, измислени от мошениците. Хапане на езика. Гвоздей в обувката.

Точно затова не бях откровен с нея. Защото се боях, че тя не е откровена с мен.

Един адвокат трябва да знае истината.

Не, взимам си думите назад. Нямам право да говоря от името на всички колеги. Аз трябва да знам истината.

Може би сбърках. Може би щеше да е по-добре, ако не знаех. Може би трябваше да взема от Шийн подарения кон. Но не можех. Не знам защо. Просто не можех.

Свалих гюрука и подкарах олдсмобила на запад по магистралата „Макартър“, отбих на север по шосе 1–95, после пак поех на запад по магистрала „Маями Долфин“. Макар че не съм я строил, много се гордеех с тази магистрала, особено когато отляво се мерне стадионът.

— Къде отиваме? — попита Криси.

— Да навестим един стар приятел.

Малко преди летището завих на север по Окичоби Роуд, после свърнах наляво покрай стария канал. На запад от канала е Маями Спрингс. На изток е Хайленд — някога същински рай за разни съмнителни типове от Джорджия, а днес е с преобладаващо латиноамериканско население. Отбих по Палм Авеню и навлязох в квартал с белосани едноетажни къщички, из чиито дворчета често се мяркаха статуи на Дева Мария и цъфнали хибискуси. След няколко пресечки спрях пред розова къща с покрив от оранжеви мексикански керемиди.

— Тук ли е? — попита Криси.

— Тук е.

— Твоят приятел има странно чувство за комбиниране на цветовете.

— Къщата принадлежи на бивш полицай — казах аз, сякаш това обясняваше всичко.

Тони Куевас беше заклет ерген. Купи къщата, когато се пенсионира и напусна шерифската служба, а колкото до цвета й, вероятно и до ден-днешен нямаше представа какъв е.

Докато вървяхме към вратата, Криси спря и ме попита:

— Е, защо сме тук?

Носеше само ластични шорти и горнище от бански, затова когато я хванах за раменете, кожата беше гореща от слънцето. Дръпнах я към себе си и надникнах в блестящите зелени очи.

— Много е важно да виждам в теб само клиент, а не…

— Любима жена… личност — подсказа тя.

— Да, нещо такова. Ако не се бяхме обвързали, щеше да е по-лесно.

— Кое, Джейк? Кое щеше да е по-лесно?

— При подготовката за процеса, при планирането на защитата адвокатите понякога са принудени да помолят клиента за…

Не, не можех да го изрека.

Вратата се отвори, преди да почукаме. Тони Куевас застана на прага, малко по-пълничък, отколкото по време на полицейската си кариера. Все още носеше риза с къси ръкави и вратовръзка.

— Здрасти, Джейк — каза той. — Адски скапано изглеждаш.

— Благодаря, Тони.

Той се усмихна любезно на Криси.

— Здравейте, мис Бърнхард. Сега ще ви кажа какво трябва да знаете за детектора на лъжата.

Криси седеше на корав дървен стол и ме изпепеляваше с поглед. Апарат за кръвно налягане стягаше дясната й ръка, около гърдите и корема й се извиваха маркучите на пневмограф. Към пръстта на лявата й ръка бяха прикрепени електроди. Седеше върху надут гумен плондер и се облягаше на още един.

— Отпусни се — казах аз.

— Върви по дяволите! — отвърна тя и Тони вдигна вежди, като видя как заподскачаха показанията на приборите.

— За мен е важно да стабилизираме кръвното ви налягане — каза Тони.

— Махнете го оттук — нареди тя.

Очевидно ставаше дума за мен.

Исках да кажа нещо. Да кажа, че за мен е много важно да знам истината, че чувствата ми към нея няма да се променят, дори ако се окаже хладнокръвна убийца. Но не намирах думи. Потиснат от чувството, че съм лъжец и измамник, аз се оттеглих мълчаливо в сенчестия хол, където досадно потракваше тавански вентилатор.