Блондинка от Маями

Когато най-сетне ме забеляза, Ръсти се усмихна широко, усмихна се и леко кимна първо към едната, после към другата.

— Сядай, Джейк. Да направим карето.

Не седнах на свободния стол. Сграбчих Ръсти за хавайската риза и с едно дръпване го вдигнах на крака. От няколко поколения рибари съм наследил яки ръце и китки, тъй че без усилие отлепих от земята подметките на бившия си съотборник. Нападателите може да бягат като антилопи, но нямат солидни кости.

— Джейк! — Усмивката застина на устните му. — Обичам те, но не чак толкова, че да те целувам.

Изблъсках го назад, докато гърбът му опря в бара. После се приведох, за да окажа известен натиск върху гръбнака.

— Много обич ми се събра днес, Ръсти. И ти, и Криси.

— Хей, боли ме. Имам изместен диск. Помниш ли, заради него пропуснах мача в Питсбърг.

— Пропусна, защото имаше махмурлук и температурата беше петнайсет под нулата.

— Слушай, Джейк, не знам за какво си се разбеснял. Да не чукаш някое от онези сладурчета? Коя, Трейси ли? С нея имам чисто делови отношения. Само кажи, и малкия ще си кротува в гащите.

— Млъквай, Ръсти.

Той млъкна.

— Разкажи ми за Гай Бърнхард.

— Какво точно?

— Негова ли беше идеята да ме наеме или твоя?

Ръсти не отговори, затова го притиснах още малко на бара. Той размаха ръце и една празна чаша от коктейл се строши на пода. Двама келнери ме изгледаха, но не посмяха да се приближат.

— Негова беше. И какво?

— Кога те потърси?

— Същата вечер. Някъде към два след полунощ. Каза, че баща му се гътнал в болницата. Знаеше, че съм агент на Криси, знаеше, че съм и свидетел. Има приятели в полицията. Беше видял рапорта на отдел „Убийства“. Както и да е, попита ме дали те познавам, по-точно дали познавам онзи тип от табуретка номер три според полицейския доклад. Казах му, че сме като братя.

Леко разхлабих хватката.

— Попита ме дали си добър адвокат — продължаваше Ръсти, — а аз му казах, че си най-добри адвокат, който някога е играл за „Делфините“. По-добър и от Буониконти, макар че на игрището него го биваше повече. Тогава той рече: „Наеми го.“ Обеща да плати сметката и с това приключихме.

— Защо не ми каза?

— Гай рече, че било по-добре да си мълчим по делови и лични причини. Например жена му нямало да разбере защо помага на заварената си сестра и тъй нататък.

Огледах бившия си съотборник и го пуснах.

Като братя?

Не, Ръсти беше прекалено самовлюбен, за да бъде чийто и да било брат. Никога в отбора за него имаше две мнения. Половината момчета не го обичаха; останалите направо го мразеха. Вярно, двамата с Ръсти бяхме пили и ходили по жени. Бяхме празнували победи и оплаквали поражения, но не бяхме истински приятели, камо ли братя. Просто навремето съдбата ни събра в един окоп.

Но онази война бе свършила. Сегашната едва започваше.

Обезсоляване

Ето как си счупих китката.

За втори път.

Първия път проявих глупостта да замахна с юмрук срещу главата на един шкембест полузащитник от „Нотр Дам“. След като половината мач се бяхме псували в адския студ, той понечи да ме ритне в коляното, което и без това едва се крепеше след операцията. Аз отскочих и го халосах с всичка сила точно там, където му беше най-здравото място — по главата. Докарах си гипсирана китка и наказателен удар, а след това и изгонване, задето обвиних майката на съдията в някои извратени деяния. Подир този случай дълго седях на самото крайче на резервната скамейка. Ако мръднех още малко щях да се озова в другия щат.

Втория път беше, след като се разделих с Ръсти Маклийн. Стоях във фоайето на Областната комисия по строителството и надничах през плексигласово гише. Гишетата са три и не знам дали са бронирани, но определено би трябвало да бъдат, за да опазят разхайтените и немарливи чиновници от разярените данъкоплатци.

На моето гише нямаше никого. Както впрочем и на другите две.

На два-три метра навътре трима чиновници седяха зад бюрата си и успешно се правеха, че не забелязват широкоплещестия данъкоплатец пред гишето, който за техен късмет не беше въоръжен.

— Здравейте — изгуках аз на грамадната негърка, седнала в средата, точно срещу моето гише.

Изглеждаше около трийсетгодишна, беше облечена в оранжева хавайска рокли и крепеше на рамото си телефонна слушалка. В момента обявяваше на всеослушание, че ако Спайк не си разкара мързеливия дрипав задник от дома й до шест вечерта, ще го хване за непрокопсания въшлив врат и ще го замъкне чак в Евърглейдс за храна на алигаторите.

Насочих вниманието си към дясното гише. Зад бюрото някакъв латиноамериканец на средна възраст пиеше кубинско кафе от миниатюрна картонена чашка. Беше облечен с мръснобяла гуаябера30

и рошавата му брада определено се нуждаеше от подкастряне. Може и да имаше някаква работа на бюрото си, но аз поне не виждах такова нещо. Почти цялото работно пространство беше заето от огромна кутия със сладкиши.

— Hola!31

 — подвикнах аз.

— Estoy en mi hora de descanso32

 — рече той.

— Сега? Часът е девет и десет. Току-що си започнал работа.

Той захапа една петифура и по бралата му протече крем.

— No hablo angles33.