Блондинка от Маями

— Друг път! Това не ти е някаква отровителка, дето се отървава от петима съпрузи поред с арсеник в омлета. Чиста глупост, опит да предубедиш съдебните заседатели чрез странични факти, ако изобщо са факти.

— Всичко е истина. Ще ти пратя по куриер полицейските сводки.

Исках да ощастливя старото си приятелче Ейб с няколко подбрани епитета, но Синди ми изправи знак, че ме търсят по другата линия.

Беше Гай Бърнхард. Имало нещо важно. Много важно. Може ли да дойда веднага?

За пръв път попадах в хола на Гай Бърнхард. Е, бях надничал през щорите. Сега зяпах през прозореца към някогашното си скривалище сред бодливите розови храсти. Усетих, че Бърнхард ме гледа и виновно извърнах очи към глиганската глава на стената.

— Обичаш ли лова? — попитах любезно аз.

— Не, татко беше по тая част. На този звяр му видя сметката в гората северно от Сопчопи. Дъртото копеле изкормило две хрътки. — Гай ми намигна — Глиганът, де. Не баща ми.

Доктор Лорънс Шийн седеше с чаша бърбън на кожения диван и лениво подрусваше ледените кубчета.

— Рогата пък са от елен, застрелян в Монтана — посочи Гай към отсрещната стена. — Аз не си падам по стрелбата и убийствата на живи твари. Градинар съм. Създавам живот.

— Като бог — обади се Лорънс Шийн.

Кривата му усмивка издавяше, че е наблегнал на бърбъна доста преди моето идване.

— Ти предпочиташ една хубава бира, нали? — попита ме Гай.

— Понякога може и две-три — отговорих аз.

Той се наведе над бара, отвори малкия хладилник и извади голяма зелена бутилка с порцеланова запушалка.

— „Гролш“, прав ли съм?

— Откъде знаеш?

Той се разсмя.

— Винаги проверявам с кого си имам работа.

Гай ми донесе бирата и се настани на дивана с чаша чист бърбън. Тази вечер нямаше дайкири с манго и прочие измишльотини. Само мъжки напитки — бира и бърбън. Гай дъвчеше незапалена хаванска пура. Разпознах марката — „Беликосос Финос“, такава пушехме с момчетата в неделя вечер след победите. В интерес на истината — и след загубите. Таванският вентилатор свистеше над главите ни. Навън дърветата вече бяха обрани и се готвеха за идващата зима.

— Само за едно питие ли ме викнахте, или да обсъдим подбора на заседателите?

— Всъщност нито едното, нито другото — каза Гай, опипвайки ръба на бледосивата си гуаябера. — Лари иска да сподели с теб някои нови доказателства.

— Нови доказателства? Утре заставаме пред съда, а вие ми вадите нови доказателства?

— Изчезналата касета — подхвърли небрежно Шийн.

— Каква изчезнала касета? — попитах аз по-високо, отколкото ми се искаше.

— О, всъщност не беше изчезнала. На последния сеанс изключих записа. Но резервният касетофон продължаваше да се върти.

— Не си ми казвал, че е имало резервен касетофон.

Шийн отпи глътка бърбън.

— Е, това щеше да провали изненадата.

Той се изкиска. Изглежда, имаше солидна преднина с пиенето.

Мразя изненадите. В гостната се бе настанала тишина, нарушавана само от неуморното фучене на вентилатора. Огледах Лорънс Шийн. Над ушите му бе набола черна четина, а козята брадичка се нуждаеше от подкастряне. Трябваше да посъветвам главния си свидетел да спре с пиенето и да се погрижи за външния си вид. Но най-напред трябваше да реша дали все още е мой главен свидетел.

— Значи искате да ми разкажете за тая касета? — попитах аз.

— Всъщност — каза Гай Бърнхард — сметнахме, че би желал да я чуеш. Как беше онази поговорка, око да види, ръка да пипне.

— Res ipsa loquitur — спомних си аз една от максимите на Чарли Ригс. — Всяко нещо говори само за себе си.

— Че говори, говори — съгласи се Бърнхард. — И още как!

— Обмислих онова, за което говорихме вчера — изрече гласът на Криси.

— Потребността от цели? — попита Шийн. Вече го бях чувал.

— Не. Онова, за което говорихме после.

Кратко мълчание.

— О, това ли?

— Взех решение, което няма да ти хареса — изрече Криси на записа.

— Може би не трябва да ми го казваш.

Този път разговорът звучеше още по-зловещо.

— Но след като ти разказах всичко останало, смятам, че трябва да споделя и това.

— Добре тогава. Но първо нека…

Скърцане на стол и шумолене на хартии. Щрак. Всичко това вече го бях чувал. Но сега следваше нещо ново.

— Изключен ли е? — попита Криси.

— Да — отвърна Шийн.

— Е, както ти казах, обмислих нещата… Купих си пистолет.

— Мислех, че само ще си представяш.

— Не. Това не стига. Трябва да го убия.

— В преносен смисъл? Като част от терапията?

— Стига, Лари Ти нямаше предвид това. Не може да си го мислил.

— Нищо не съм имал предвид. Говорех за някои предполагаеми действия, изцяло с лечебна цел.

— Снощи взех решение. Не можех да спя. От седмици насам не съм спала както трябва. Мъчат ме главоболия и кошмари.

— Това е част от процеса. Болката излиза навън.

— Не, не излиза. Може би след…

— След?

— Ще убия баща си, задето ме изнасили. Ще го убия, задето съсипа моя живот и живота на мама.

— С какво ще помогне това?

— Не знам. Но ще го направя. — Криси и изхлипа, после подсмръкна. — Ти разкри какво ми е сторил онзи негодник. Сега знам защо всичко в живота ми е толкова…

— Ще те хванат.

— Онзи ден гледах по телевизията как една жена застреля мъжа си, след като я беше пребил. Оправдаха я.

— Не знам.