Блондинка от Маями

Той не каза нищо. Аз също. Стисках куп шарени папки, а вътре можеше да има какво ли не — включително и резултати от пробни пътувания, каквито изобщо не бях правил.

— Къде спряхте по пътя към болницата, доктор Шийн?

— Никъде!

Отговорът бе прекалено бърз и прекалено категоричен. Изненада дори мен, но вече бях почнал да се досещам, че докторът не умее да лъже. Така е с повечето почтени хора.

— Ще ви попитам още веднъж, докторе, и нямам нищо против, ако желаете преди това да се посъветвате с адвокат.

— Не ми трябват съвети — отвърна той, хвърляйки отчаяни погледи към Джонас Блекуел.

От масата на обвинението Ейб Соколов гледаше свидетеля втренчено. Той обичаше да печели, но дълбоко в душата си беше като мен. Най-много обичаше истината.

Криси седеше зад масата на защитата, облечена в късо зелено жакетче със сребърни копчета и семпла зелена рокля в същия цвят.

Беше сплела ръце и хапете устни. Изплашена, объркана, разчитаща в целия свят само на мен. Не знаеше накъде водя. Не й бях казал. Тази сутрин тя попита какво правя, докато ние със Синди се ровехме из камара рецепти, доставени току-що от три аптеки. Играя си на адвокат, рекох аз. Сега Синди седеше малко зад масата на защитата точно пред бариерата, деляща лъвовете от християните. Ноктите на ръцете й бяха лакирани в черно със сребристи точици като нощно небе. На краката също, ако съдех по палеца, който надничаше от сламения сандал и приличаше на планетариум.

Благодарение на Синди разполагах с боеприпаси и наставаше време да мятам гранати във вражеския окоп.

— Доктор Шийн, не е ли истина, че по пътя към болницата спряхте в аптеката на плажния търговски център?

Устата му бе плътно затворена, а мускулите на челюстите шаваха конвулсивно. Този път не се озърна към адвоката. Гледаше мен.

Питаше се. Какво знаех?

— Не си спомням.

Залагаше всичко на карта.

— Аптеката се намира на Артър Годфри Роуд. Работи денонощно. Опресних ли ви паметта?

— Не съвсем.

Синди бе отскочила да погледне намясто и сега исках да създам впечатление, че познавам аптеката като джоба си.

— Малко гише в стената с бронирано стъкло. Отпред висят слънчеви очила, до касата има рафт с бонбони против кашлица, а зад нея седи аптекарят.

Не питах нищо и той не отговори. Чакаше. Нека си чака. Нека се поти, нека трепери. Какво знае проклетият адвокат? Всичко знае, Шийн, и мога да го докажа.

— В стъклото има вградена подвижна поставка — продължих аз. — През нея се подават рецептите. От вътрешната страна има печат с автоматичен часовник, тъй че всяка рецепта се подпечатва, нали така?

— Не знам.

По шията му избиха червени петна и бях готов да се обзаложа, че сърцето му подскача. Ако го свържехме с кардиограф, писецът щеше да изрисува Хималаите.

Бавно и многозначително се върнах към масата на защитата, почнах да ровя из папките, сякаш дирех нещо изгубено. Усещах погледа му с гърба си. Нека се изпоти още малко.

— А, ето я, докторе. Може би това ще освежи паметта ви.

Понякога блъфирам, а понякога наистина имам каре аса.

— Ваша чест, мога ли да се приближа до свидетеля?

Съдията махна с ръка. По пътя пуснах копие върху масата пред Соколов, после подадох на Шийн малката правоъгълна бланка. Той я грабна.

— Можете ли да разпознаете това? — попитах аз.

Той кимна.

— Отговорете на глас, ако обичате.

— Доколкото виждам, това е бланка за рецепта от аптеката на плажния търговски център.

— А на нея стои вашият подпис, нали?

Той се вгледа, сякаш опитваше да разгадае тайния код на нацистите. Мълчеше. Чудеше се дали може да отрече. Надяваше се на чудо.

— Може би ще си спомните аптекаря, както той помни вас? — подканих го аз.

Вече блъфирах. Аптекарят беше на пътешествие до Барбадос, а не отвън в коридора. Не бях успял да го открия.

— Моят подпис е — призна най-сетне той.

— KCl — казах аз. — Какво означава това?

Гласът му бе спаднал до шепот.

— Калиев хлорид.

— За какво се използва?

— За много неща. Например за производство на изкуствени торове.

— Но онази вечер не се занимавахте с градинарство, нали, докторе?

— Това е безвредно съединение — глухо избъбри той. — Калий и хлор. И двете вещества се съдържат в човешкия организъм.

— Така ли? И ако някой бъде инжектиран с калиев хлорид, токсиколозите вероятно няма да открият това?

— Не мога да преценя.

— За какво друго се използва калиевият хлорид, докторе, освен за изкуствени торове?

— Използва се при сърдечни операции.

— И какъв е неговият ефект?

Той стрелна поглед към Джонас Блекуел, после отново към мен.

— Не съм специалист. Искам да кажа, не съм хирург.

— О, не бъдете толкова скромен. Лекарството се инжектира в сърцето, за да спре дейността му по време на сърдечна операция, нали така?

— Не съм сигурен.

— Готвехте ли се да извършите сърдечна операция през онази вечер?

— Не, разбира се.

— Но все пак написахте рецепта за сто милиграма калиев хлорид и ги получихте в единайсет и двайсет и седем по пътя към болницата, нали?

Той не отговори.

— Докторе!

— Да.

— Благодаря — казах аз.

Върнах се към масата и го оставих да стиска рецептата. Изглеждаше готов да я глътне.