Черна вечер

Постепенно, благодарение на любовта на моето семейство и приятелите ми, започнах да изплувам от мрака. Но тригодишната пауза между издаването на „Съюзът на мрака и мъглата“ и „Петата професия“ през 1990 напомняше на черна дупка, която едва не ме погълна. Отне ми доста повече време, докато се върна към разказите. Необичайната техника, използвана в следващата новела, отговаря на психическото състояние, в което се намирах. Ако някога сте посещавали курс по белетристика, знаете, че има три основни гледни точки: първо лице, ограничено трето лице и всезнаещо трето лице. Всяка от тях притежава плюсове и минуси. Обаче съществува и четвърта гледна точка, която почти никога не се използва заради нейните ограничения — второ лице. Вместо като „аз“ или „той“ и „тя“ авторът води разказа като „ти“. „Това е нетрадиционен и проблематичен подход, но защо да не се опита? — помислих си аз. — Само веднъж. Да наруша табуто.“ За да добавя още към липсващата конвенционалност, реших да използвам сегашно време. Но с определена цел. В крайна сметка начинът, по който е разказана една история, трябва да има нещо общо с темата. Тук главният герой е толкова потресен от това, което е преживял, че се чувства отделен от себе си и мисли за себе си като „ти“. В неговия разстроен разсъдък миналите ужаси постоянно се повтарят в сегашно време. „Прекрасната неподстригана гробищна коса“ получи наградата на „Асоциацията на писателите на ужаси“ за най-добра новела за 1991 година.

* * *

Независимо от дъжда ти отново си отишъл на гробището, без да обръщаш внимание на студените пориви на есенния вятър, който бие косо под наведения ти чадър, и на мокрите мръсни листа, които той запраща в подгизналите ти панталони и обувки.

Два гроба. Потреперваш и с премрежени от сълзите очи поглеждаш към прясно наредените чимове. Няма надгробни плочи. Ще ги има чак след година. Но ти си представяш какви ще бъдат надписите: рождените дати ще са различни, а датата на смъртта — Господ да ти е на помощ! — една и съща. Саймън и Естър Уайнбърг. Твоите родители. Мълчаливо мълвиш еврейските молитви, които рави Голдстайн каза на погребението. Изгубваш самообладание, обръщаш се и тръгваш с натежали крака към мократа от дъжда кола, хвърляш чадъра на седалката до теб, натискаш копчето на парното и се опитваш да овладееш треперещите си ръце и някак да потиснеш издуващата гърдите ти ярост и болката, която е сковала сърцето ти.

С подути от плач очи, успяваш да се върнеш в дома на родителите ти — имение край езерото Мичиган, на север от Чикаго. Голямата къща изглежда призрачна и празна без своите обитатели. Пресичаш огромния вестибюл и влизаш в кабинета, облицован с дъбова ламперия. Едната стена е запълнена с книги, другата — с фотографии на твоя скъп баща, който се здрависва с местни и национални държавници, и дори с президента. Когато сядаш зад масивното бюро, за да продължиш със сортирането на документите на баща си — последните, тези от банковия сейф на родителите ти, — жена ти се появява на вратата с чаша кафе. Тя се обляга на стената и се намръщва, както направи и когато ти се подчини на постоянния и толкова силен импулс да се върнеш — отново — на гробището.

— Защо? — пита тя.

Вдигаш глава от документите и я поглеждаш накриво.

— Не е ли очевидно? Изпитвам нужда да бъда с тях.

— Не това имах предвид — казва Ребека. Тя е на четирийсет и девет, висока, тъмнокоса, с тясно лице и замислени очи. — А цялата работа, която вършиш. Всички тези документи и срещи. Всички телефонни разговори. Не можеш ли да си дадеш почивка? Изглеждаш ужасно.