Черна вечер

Грейди тръгна към изхода, без да обръща внимание на погледите на работниците, и излезе от ресторанта. Докато затваряше скърцащата врата и вървеше с тежки стъпки покрай камионите към своята кола, чу как клиентите се разприказваха, нарушавайки предишната тишина, и то достатъчно високо да заглушат друга тъжна песен, този път на Бъди Холи — „Предполагам, че това вече няма значение“.

Бен се обади по радиостанцията в управлението и каза на диспечерката, че си отива вкъщи. После тръгна по засенчените от дърветата улици, обагрени тук-там в пурпур от лъчите на залязващото слънце, към едноетажната къща, която бе делил с жена си и сина си.

Къщата.

Тя го измъчваше. Често си бе мислел да я продаде, за да избяга от спомените, които събуждаше у него. Но така, както не бе докоснал вещите на Хелън и Джон — дрехите им, сувенирните чаши, които жена му обичаше да колекционира, любимите видеоигри на сина му, — така и не бе успял да се убеди да се раздели с къщата. Да, спомените го тормозеха, но не можеше да понесе мисълта да живее без тях.

В същото време къщата го разстройваше, защото я чувстваше празна, защото не я поддържаше, откакто Хелън и Джон бяха загинали, защото тази пролет не бе засадил цветя както правеше Хелън, защото в нея бе разхвърляно и мръсно.

Когато влезе в кухнята, изобщо не се запита какво да направи след това. Същото, което винаги правеш, когато се прибереше вкъщи, което бе правил всяка вечер, откакто бе загинало семейството му. Насочи се директно към шкафа, извади бутилка Джим Бим, сипа си два пръста в една чаша, добави лед и вода и почти я пресуши с три глътки.

Затвори очи и издиша. Така. „Състрадателните братя“ бяха категорични, че скърбящите хора не трябва да търсят убежище в алкохола. Брайън и Бетси твърдяха същото. Бе забелязъл, че в лагера нямаше никакви бутилки със спиртни напитки или кутии бира. Каквито и да бяха причините за това убийство и самоубийство, алкохолът не беше една от тях.

Той се преструваше, че следва съветите на „Състрадателните братя“. Но през нощта, в бездната на скръбта си, все повече и повече прибягваше до бърбана, за да замъгли съзнанието си. Само че той не пропъждаше наистина спомените му. Само ги размиваше, правеше ги по-поносими, замайваше го достатъчно, за да може да заспи. Щом алкохолът го хванеше дотам, че езикът му да започне да се заплита, щеше да включи телефонния секретар и ако телефонът звъннеше, ако съобщението бе нещо важно от службата, щеше да се овладее дотолкова, че да вдигне слушалката и да каже няколко грижливо подбрани думи, за да прикрие безпомощността си. Ако се наложеше, щеше да измърмори, че е болен и да нареди някой от хората му да се погрижи за спешния случай. Това бяха единствените моменти, в които Грейди нарушаваше професионалния си кодекс. Но както бе престанал да поддържа дома си, така знаеше и се страхуваше от това, че някоя нощ щеше да направи грешка и хората неизбжно щяха да научат, че се е провалял и друг път.

Но сега този страх нямаше значение. Ала скръбта имаше и Грейди побърза да си налее още една чаша, като този път добави по-малко лед и вода. Пресуши я почти като първата. Брайън и Бетси. Хелън и Джон. Не-е-е.

Той се подпря на шкафа и заплака, давайки воля на скръбта, която свиваше гърлото му и разтърсваше раменете му.

Внезапно телефонът иззвъня. Сепнат, той се отправи с несигурни крачки към апарата, който бе поставен на стената до задната врата.

Звъненето се повтори.

Грейди не бе включил още телефонния секретар. В състоянието, в което бе, на знаеше дали да не остави телефонът да си звъни. Брайън и Бетси. Хелън и Джон. Единственото, което искаше, бе да го оставят сам, за да може да се отдаде на скръбта. Но може би се обаждаха от управлението. Можеше да е нещо важно.

Избърса сълзите си, стегна се, размисли и реши. Въздействието на бърбъна още не бе настъпило. Все още можеше да говори, без да завалва думите. За каквото и да се касаеше това обаждане, трябваше да се погрижи за него, докато още бе в състояние.

Ръката му трепереше, когато вдигна слушалката.

— Ало?

— Бен? Джеф Крейн е. Съжалявам, че те безпокоя вкъщи, но е важно. Позвъних в службата ти и един от хората ти ми каза къде мога да те намеря.

— Нещо важно? Какво е то?

— Научих някои имена. Кажи ми дали ти звучат познато. Дженинкс. Матсън. Рандъл. Лангли. Бек.

Грейди се съсредоточи.

— Не ми изплува ничие лице. Не съм срещал никой от тях. Или поне не са ме впечатлили с нищо, за да си ги спомням.

— Не съм изненадан. Те не са… Те не… живеят в Бозуърт. Всичките са от близки градчета, разположени на запад между Бозуърт и Питсбърг.

— Тогава защо са важни? Не схващам връзката.

— Всички са умрели миналия четвъртък.

— Какво?