Читаем Черна вечер полностью

„Губя радсъдъка си“ — помисли си той и наведе бутилката с бърбан над чашата.

Но не бе съдено да усети упойващата му сила.

Телефонът иззвъня.

Той сграбчи слушалката.

— Ало. — Гласът му прозвуча, сякаш идваше от километри.

— Значи най-после се прибра, копеле — изсъска отсреща Ида. — Просто си помислих, че ще искаш да узнаеш, че адвокатът ми се съгласи с мен. Брат ми очевидно е бил побъркан. Това завещание е невалидно.

— Ида, не съм в състояние да споря. — Главата му пулсираше. — Да оставим съдията да реши.

— Можеш да бъдеш сигурен в това. Ще се видим в съда!

— Губиш си времето. Възнамерявам да се боря за лагера.

— Но аз ще се боря по-силно — заяви Ида. — Няма да имаш никакъв шанс!

Ухото на Грейди пропищя, когато тя затръшна слушалката.

Телефонът отново иззвъня.

„Да го вземат мът…“

Той рязко долепи слушалката до ухото си.

— Ида, писна ми от теб! Не ми звъни пак! От този момент нататък нека адвокатът ти да говори с моя!

— Бен? — Мъжкият глас отсреща прозвуча смутено.

— Джеф? Господи, съжалявам! Не исках да ти крещя. Помислих, че е…

– Не звучиш много добре.

Грейди потрепера.

— Сигурно си имал тежък ден — каза Крейн.

— Нямаш си представа колко тежък.

— Причината, поради която ти се обаждам… Имаш ли нужда от компания? Мога ли с нещо да ти помогна?

Грейди се облегна тежко на стената.

— Не. Но ценя твоята загриженост. Добре е човек да знае, че някой го е грижа за него. Смятам, че ще се справя. Но като се замисля, чакай, има нещо.

— Кажи го.

— Когато ми се обади онази нощ, когато ми каза за катастрофата, за приятелите на Брайън и Бетси, които са били убити…

Крейн въздъхна.

— Спомням си.

— Имената на жертвите. Бях твърде разстроен, за да ги запиша. Кои бяха те?

— Защо, за бога, искаш…

— Не мога да ти обясня точно сега.

Крейн се поколеба.

— Изчакай една минутка. — Чу се шум от разлистване на книжа. — Дженингс, Матсън, Рандъл, Лангли, Бек.

— Трябват ми адресите и телефонните им номера — каза Грейди.

Крейн му ги продиктува и добави озадачен:

— Не разбирам защо ти е тази информация.

— Кои семейства са загубили синовете си във Виетнам?

— Лангли и Бек. Но защо ис…

— Благодаря ти. Наистина ценя помощта ти. Ще ти се обадя по-късно.

— Тревожа се за теб, Бен.

Грейди затвори телефона.


Лангли и Бек.

Грейди се загледа в телефонните им номера. И двете семейства бяха живели в градчета, разположени между Бозуърт и Питсбърг. Набра номера на Лангли.

Никой не отговори.

Не беше изненадващо. Щом Лангли са били достатъчно възрастни да имат син, загинал във Виетнам, другите им деца — ако имаха такива — щяха да са около трийсет или четирийсетгодишни и да си имат собствени жилища. Никой от тях нямаше да живее в къщата на родителите си.

Грейди забързано набра другия номер. Чу позвъняването. После още едно.

Потърка с ръка челото си.

Един уморен глас каза:

— Ало?

— Казвам се Бенджамин Грейди. Началник на полицията съм в Бозуърт. Това е на около четирийсет мили на изток от…

— Знам къде се намира Бозуърт. Какво искате? Ако е във връзка с катастрофата, не съм в състояние да говоря отново за това. Избрали сте неподходящ момент. Двамата с жена ми се опитваме да сложим в ред вещите на родителите ми и да уредим нещата с имуществото им.

— Не се обаждам за катастрофата.

— Тогава за какво?

— За брат ви.

— Господи, не ми казвайте, че нещо се е случило с Боб!

— Не. Нямах предвид… Говорех за брат ви, който е загинал във Виетнам.

— Джери? Нищо не разбирам. Защо след толкова време ще искате да…

— Вашият брат беше ли плувец? Сериозен плувец?

— Не съм мислил за това… — Мъжът преглътна тежко. — Треньорът в колежа твърдеше, че Джери може да стане шампион. Брат ми тренираше всеки ден. Плуваше минимум по три часа. Той можеше да стигне до олимпийските игри.

Грейди почувства същия студ, както когато плувецът мина покрай басейна, а после и през него.

— Как казахте, че ви е името? — попита мъжът отсреща. — Грейди? И твърдите, че сте началник на полицията в… Какво, по дяволите, е това? Някаква малоумна шега?

— Не. Ако имаше друг начин да… Извинете, че се натрапих. Това, което ми казахте, е важно. Благодаря ви.


Независимо от изгряващото слънце, Грейди трябваше да включи фаровете, за да може да кара по неравния лъкатушещ път, засенчен от дърветата, който водеше към лагера. Когато най-накрая стигна догоре, той се загледа в зловещата мъгла, която се издигаше от повърхността на плувния басейн и се разстилаше наоколо. Слабите слънчеви лъчи огряваха върховете на боровете и кленовете, които до този момент се сливаха с тъмните склонове, обграждащи лагера, но самият лагер все още бе напълно забулен. Фаровете на автомобила пронизваха гъстата мъгла.

Бен слезе от полицейската кола и едва не се блъсна в телената ограда, преди да я види. След като се помота, докато отключи портата, той я отвори широко. Тишината му се стори още по-потискаща от предния ден, и то до такава степен, че като тръгна по чакъла, скърцането под краката му го стресна. Студената мъгла се просмукваше в дрехите му и покриваше със ситни капчици настръхналата му кожа.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Петр Первый
Петр Первый

В книге профессора Н. И. Павленко изложена биография выдающегося государственного деятеля, подлинно великого человека, как называл его Ф. Энгельс, – Петра I. Его жизнь, насыщенная драматизмом и огромным напряжением нравственных и физических сил, была связана с преобразованиями первой четверти XVIII века. Они обеспечили ускоренное развитие страны. Все, что прочтет здесь читатель, отражено в источниках, сохранившихся от тех бурных десятилетий: в письмах Петра, записках и воспоминаниях современников, царских указах, донесениях иностранных дипломатов, публицистических сочинениях и следственных делах. Герои сочинения изъясняются не вымышленными, а подлинными словами, запечатленными источниками. Лишь в некоторых случаях текст источников несколько адаптирован.

Алексей Николаевич Толстой , Анри Труайя , Николай Иванович Павленко , Светлана Бестужева , Светлана Игоревна Бестужева-Лада

Биографии и Мемуары / История / Проза / Историческая проза / Классическая проза