Черни води

— Къде ви е табелата?

Вдигнах глава. От рязкото движение главата ми взе леко да пулсира. Прикрих вестника с едно от менютата, докато младата жена прекосяваше фоайето.

— Моля? — казах.

— Табелата ви. — Тя протегна към мен карта — от онези със залепени по тях фигурки и смешни рисунки, каквито раздават от Търговската камара в града. — Според тая карта тук би трябвало да се намира „Рибената чорба на Бети“, а не някакъв строеж.

— Това е ресторантът на Бети — отвърнах с усмивка. — Временно махнахме табелата, докато трае ремонтът. Но иначе приемаме клиенти както обикновено.

— Ето още една причина да се постараете хората да ви намират по-лесно, нали така?

Лицето ми пламна.

— Разбира се.

Тя ме гледа мълчаливо известно време, после се ухили.

— Е, чорбата ви наистина ли е толкова добра, колкото разправят?

— Даже по-добра. — Грабнах друго меню от рафта на стената и я поведох към салона.

— Тук има ли бар?

Забавих крачка и погледнах през рамо. Изглеждаше на моята възраст, най-много да беше година-две по-голяма. Най-много на двайсет, не повече.

— Мразя да се храня сама на някоя от обичайните маси — обясни тя. — А в баровете обикновено има телевизор — най-близкото нещо до компанията, от която имам нужда.

Сродна душа. Миналата година и аз дойдох сама в ресторанта на Бети с единственото намерение да бъда сред хора, но без да ми се налага да говоря за себе си, или за случилото се с Джъстин. Зачудих се дали това момиче не е дошло по същата причина, докато й показвах бара и подавах дистанционното.

— Сервитьорката ей сега ще ви вземе поръчката.

— Благодаря. — Тя взе менюто и ми обърна гръб. — Как ви е името?

Спрях и се обърнах към нея.

— Не че в заведението липсва обслужващ персонал. Пък и аз не съм от капризните клиенти, но може да заприличам на такава, ако се провикна „Ей, ти!“, за да привлека вниманието ви.

Изглеждаше добронамерена, но въпреки това се поколебах дали да отговоря. Това не беше въпрос, който клиентите често задават.

— Ванеса — казах най-накрая.

Тя протегна ръка.

— Натали. Благодаря още веднъж за гостоприемството.

— Добре сте дошли. — Разтърсих ръката й, беше топла, енергична.

После тя се съсредоточи върху телевизора, кацнал на една лавица високо под тавана. Аз пък поех към кухнята, за да открия някого, който да я обслужи. Тя имаше право. Ресторантът не изпитваше недостиг от персонал, защото и клиенти нямаше, но обслужването напоследък ставаше на случаен принцип, защото не се спазваше обичайният график.

— Мен ли търсиш? — Луис стоеше на задното стълбище и подпираше с гръб вратата отворена, докато пуши. — Моля те, кажи, че ти трябвам да свърша някоя работа.

— Точно така — отвърнах. — Но само за един клиент.

— И това ми стига. — Той хвърли цигарата на каменните стъпала и я загаси с тока на обувката си. — Ти направо ми спасяваш живота, скъпа приятелко.

Тъкмо се канех да попитам къде са сервитьорките, когато по стълбището към терасата за почивка на персонала се разнесоха забързани стъпки. Карла, младата сервитьорка, профуча край мен като размазано петно в черно и бяло и влетя през летящата врата в кухнята.

— Май ще е най-добре да я държа под око — казах. — Пейдж е заета с Бети и Оливър.

Луис вече включваше печката и, изглежда, не ме чу. Единствените други дежурни от персонала — момчето помощник в кухнята и специалистът по сосовете, прелистваха списания в другия край на помещението. Никой не ми обръщаше внимание, но въпреки това се чувствах някак неловко да стоя от вътрешната страна на летящата врата и да надничам през квадратното прозорче.

Разговорът продължи не повече от няколко секунди. Карла поздрави Натали. Натали попита за няколко блюда от менюто и Карла запелтечи в отговор, после зачака поръчката. Накрая тръгна към кухнята, но след това сякаш размисли и мина зад бара, наля две чаши — едната с вода, другата със студен чай — и ги занесе на Натали.

Продължих да наблюдавам дори след като единственият ни клиент остана сам. Не знам какво точно очаквах да видя — Натали да се озърне, за да види дали някой не гледа „тя“?!

Тя не го направи, разбира се. Просто седеше на бара, отпиваше от водата и сменяше каналите.

Явно ме хващаше параноята. Сигурна бях в това, макар да не знаех причината. Дали защото с нейната извънредно къса руса коса, кафяви очи и дълги загорели крака тя беше точно типът момиче, по което момчетата се лепят като на магнит. Или като мъжете — на сирени. А може би беше заради пулсиращата болка в главата — тя се появи за кратко и съвсем слабо, когато Натали влезе през вратата. Честите и мъчителни главоболия, които ми причиняваше Зара, винаги траеха по-дълго. Но Бети каза, че причината за това е била съвсем скорошното преобразяване на Зара и че тя все още не е умеела да контролира сигналите, които тялото й изпращало към останалите сирени. Сигурно въздействието им не е толкова интензивно, когато идват от по-опитни сирени.