Черни води

А може би просто така щеше да бъде от тук нататък. Заради всичко преживяно щях да гледам с подозрение всяко непознато красиво момиче, което срещна, независимо колко мило е то и колко усилено се опитвам сама себе си да убедя в противното.

Час по-скоро трябваше да го преодолея. Годината в колежа и без това нямаше да е от лесните. Едва ли щях да оцелея там без подкрепата поне на една нова приятелка.

— Горе главата, управителко-спасителко.

Обърнах се точно когато Луис ми подаваше два хартиени плика.

— Храна за из път на двамата Кармайкъл. — Той кимна по посока на прозореца над мивките. — Така ми беше доскучало, че приготвих пакетите още преди час и пържените картофки сигурно са изстинали. Но на един гладен мъж всичко му се услажда, нали така?

— И аз така съм чувала. — Притиснах пакетите до гърдите си и ги задържах там. Усещах ударите на сърцето си дори през сандвичите. — Ей сега се връщам.

Хвърлих бегла усмивка към Натали, когато влязох в салона и минах покрай бара. Тя почти не откъсна очи от екрана на телевизора. След това буквално префучах през оставащото разстояние до фоайето… където ме чакаше Кейлъб.

— Здрасти — каза.

— Здрасти. — Опитах се да скрия разочарованието си, докато му подавах пакетите. — Заповядай. Както обикновено, за сметка на заведението.

— Всичко…

— Е наред — завърших вместо него, досещайки се, че май не съм успяла с прикритието. — Наистина, всичко е наред.

И всъщност така беше. Просто се надявах, даже повече, отколкото си давах сметка, че след като се е погрижил за мен при къщата край езерото онзи ден, сега Саймън може да дойде и за пакетите с обяда. Но Кейлъб нямаше нужда да знае това.

— Радвам се да го чуя. — Той кимна кратко и пое пакетите. — Благодаря. До утре.

— Дадено. Лека вечер.

И той си замина. Върнах се при стойката на салонния управител, отворих вестника и се втренчих в думите, без да ги чета. Покрай стържещия шум от трионите и ангажираното ми с други мисли внимание не усетих, че някой е приближил, докато не застана пред мен и не заговори.

— Луис да не би погрешка да е пъхнал картофките във фризера, вместо във фурната?

— Съжалявам, аз…

Замрях. Всичко замря. Гласът ми. Трионите. Времето.

Сърцето ми.

— Саймън. — Не усетих устните ми да се движат, но някак успях да произнеса името му. — Не бях… Мислех си… Ти ли…?

Ъгълчетата на устата му се повдигнаха. Не беше точно усмивка, но не беше и мръщене.

— Имаш брада.

Това беше първото безопасно нещо, което ми дойде на ума. Започнах да се треса в мига, когато го казах… но когато той се разсмя, спрях.

— Така е. — Прокара длан по светлокестенявата четина, която очертаваше челюстта му. — Май така излиза. Изглежда рибарите са ми повлияли.

— Не са ли добри бръснари?

— Правят удивителни неща с ножа и пъстървата, но не са толкова добри с бръснача и собствената си кожа.

Усмихнах се безпомощно и взех да си блъскам главата какво още да кажа. Всичко друго, освен липсваш ми. Обичам те. Бих дала всичко, каквото и да е, само дай още един шанс да оправя нещата между нас.

За добро или лошо, той пръв заговори.

— Кейлъб се притеснява за теб.

Погледите ни се срещнаха. Той сведе очи.

— Наистина ли? — попитах.

— Каза, че изглеждаш… на ръба. Напрегната. И малко уморена.

И Кейлъб е схванал всичко това едва от няколко разменени реплики? Благодарение на работата си, го бях виждала няколко пъти, но разговорите ни не продължаваха повече от трийсетина секунди, нито стигаха по-далече от обичайните любезности. Ами какво да кажем за внезапно обзелата ме дрямка край езерото? Разбирам тя да е разтревожила Саймън — нали той ме откри. Но не и Кейлъб, който не ме беше видял.

— На него му е ясно, че сигурно ти е трудно да си отново тук — продължи Саймън с поглед все така забит във върха на маратонките. — Особено точно сега, когато родителите ти продават къщата край езерото. Това би разтревожило всеки.

Наблюдавах го, кръстосал ръце на корема си и пристъпващ от крак на крак.

— Той обаче се чуди… — Саймън вдигна глава. Погледът му срещна моя и се задържа. — Дали няма и нещо друго?

Да. Ти ми липсваш. Обичам те. Всичко бих дала…

— Аз

съм повелителят на арената. Повелителката. Каквато щете. — Пейдж въведе Бети и Оливър във фоайето. — Ванеса ще ви каже.

Отместих поглед от тях към Саймън, когото те не бяха забелязали и който вече не ме гледаше, после отново към тях.

— Какво да ви кажа? — попитах.

— Въпреки че по-голямата част от ресторанта прилича на цирк, аз имам грижата. Всичко е под контрол.

— Но ние се бяхме споразумели да се пребоядиса само фасадата — каза Бети. — Не и отвътре. Дума не е ставало за нов портал, осветителни тела или врати.

— Които са напълно излишни — допълни Оливър. — И старите вършат чудесна работа.

Пейдж се обърна към мен. Излязох иззад стойката на салонния управител.

— С радост бих си побъбрила с вас, но ми трябва минутка да…

Приема поръчката на Саймън за обяд. Точно това се канех да кажа.

Ако Саймън не беше си тръгнал.