Черни води

— За разлика от останалите сирени — продължи тя с внезапно омекнал глас, — нашите тела много бързо се адаптират след преобразяването. Те са като скенери, при това не само по отношение на солената вода, но и за получаваните и излъчвани сигнали. Те знаят какво е въздействието им — както върху мъжете, така и върху останалите сирени — много преди самите ние да сме го осъзнали. Може и да не си личи, но ние винаги сме десет крачки пред останалите сирени дори когато не използваме активно и не усъвършенстваме дарбите си.

Замислих се над думите й.

— В момента аз притежавам сила, за която не си давам сметка, така ли? И която не мога да контролирам.

— Точно така. Тя може би е по-мощна и по-различна от моята и тази на останалите ненофари. Защото се променя с всяко поколение сирени. Аз бих могла донякъде да те напътствам, но за добро или лошо, ти сама трябва да я овладееш през личния си опит и собствените си открития. Понякога уроците ще идват, когато най-малко ги очакваш.

Пред очите ми се мярнаха образите на Рейна и Зара. За тях тези приливи на неочаквана мощ сигурно са били особено вълнуващи. Мен обаче мисълта за тях би ме накарала да се завия през глава в леглото и завинаги да си остана там.

— При определени обстоятелства — продължи Шарлът — тази сила може да ти е от огромна полза. При други, особено когато твоите свръхспособности не са нито необходими, нито желани, тя може да е изтощителна и да ти причини вреда. Тъй като телата ни непрекъснато работят, те изискват и непрекъснато да бъдат захранвани. Много по-често и в много по-големи количества от сирените, които не са от нашето потекло.

Главата ми се замая, докато се опитвах да осмисля всичко това.

— Ами ако не успеем да им насмогнем?

Тя се насили слабо да се усмихне.

— Нека караме едно по едно.

Улових погледа й, после отклоних очи. Тежестта от гърдите ми премина към ръцете и краката, затова зарових длани в мокрия пясък, та кожата ми да попие неговата влага.

— Ако ти беше просто млада сирена, дошла за съвет при по-опитната си и по-зряла посестрима — продължи тя, — бих ти казала колкото се може по-внимателно, че е невъзможно да имаш нормална любовна връзка. Щях да те посъветвам да прекъснеш тази връзка, преди нещата да са се усложнили още повече. И щях да те уверя, че колкото и да е болезнена раздялата, тя би спестила на теб и на твоя любим болка, каквато дори не можеш да си представиш и от която най-вероятно никога няма да можеш да се съвземеш.

Следващия въпрос сигурно си го бях задавала наум поне пет пъти. Но когато тя така и не стигна до неговия отговор, аз си поех дълбоко въздух и го произнесох гласно.

— Но тъй като съм твоя дъщеря…?

Наоколо се разнасяха различни шумове — вятърът, прииждащите вълни, разбиващата се вода. Но въпреки това чух как тя рязко си пое дъх.

— Но тъй като ти си ми дъщеря — каза тихо, колебливо, сякаш проверяваше дали е чула правилно, — бих ти предложила да постъпиш така, както аз бих направила. Убеди Саймън, че не си тази, която си.

Погледнах я.

— А коя съм тогава?

Очите й блеснаха.

— Каквато беше, преди да се превърнеш в това, което си сега.

— И как да го направя? Способностите ми не действат на Саймън. Сама го каза.

— Не са ти и нужни. Просто бъдете заедно. Забавлявайте се. Говорете за обичайните неща, за които сте си приказвали и преди. Правете всичко, както сте го правили тогава, особено онова, което те е накарало да се влюбиш.

— Но той все ме разпитва и е толкова скептичен… Не зная дали още сме способни просто да се забавляваме. Особено ако първо не обсъдим всичко около преобразяването и свързаните със сирените събития. Той държи да знае всичко не само защото иска да го проумее, но и защото го е грижа за мен. Това със сигурност ще отнеме много време.

— Ванеса, повярвай ми… Ще дойде време, когато и двамата ще съжалявате за всяка пропусната секунда.

Опитах се да подредя всичко в главата си, докато вълните се разбиваха в брега и водата прииждаше към нас. Полата ми съвсем подгизна, а ръкавите на джинсовото яке прилепнаха за ръцете ми, но аз едва ги усещах. След няколко минути зададох и последните два въпроса.

— Ако и нашата връзка трябва да приключи така, както казваш, че приключват всички останали… това няма ли все пак да боли?

Тя сви устни, сякаш искаше да заключи с тях своя отговор.

— Да — каза най-накрая, — така ще бъде.

— Тогава защо да не скъсам с него още сега?

Пръстите й трепереха, когато опря до бузата ми студената си мокра длан.

— Защото Саймън те прави щастлива, а ти заслужаваш всеки миг щастие, който ти предлага този живот. — Тя бавно отпусна ръка. — И защото добре знам, че не си способна да го направиш.

Глава 13