Черни води

— Добър ход. — Наведох се през масата и сниших глас. — Смяташ ли, че това на камиона може да се приеме на сериозно?

Той се наклони на една страна и надникна покрай мен към камиона, който бездействаше на мръсния паркинг. Отзад в откритата каросерия имаше висока бяла рекламна табела, Саймън прочете гласно нейното послание: „Следвай конския ти-знаеш-какво до стоте вълшебни акра на Мейн“, после пак се облегна назад.

— Знам ли. Но така със сигурност грабват вниманието. И това очевидно действа, дори когато камионът не се движи. Затова мисля, че може да се приеме на сериозно.

Изчаках очите му да срещнат моите и попитах:

— Искаш ли да тръгваме?

— Към стоте акра ли?

Кимнах и затаих дъх. Имаше много причини да ми откаже — нито знаехме къде точно се намира това място, нито дали е далече от тук. А и нищо чудно да се окаже просто капан за туристи. Трябваше да се върне час по-скоро в Уинтър Харбър, за да се чуе с Кейлъб и да направят ново разследване. Имаше достатъчно основание да изтъкне коя да е от тези причини като основателна.

Вместо това той натъпка още едно голямо парче от палачинката в устата си, сдъвка го, преглътна и каза:

— Тогава да побързаме. Ако земята наистина е вълшебна, кой знае какви са възможностите на тоя камион.

Разсмях се. Двамата едновременно скочихме, после настана лек смут, защото по едно и също време посегнахме да платим.

— Ти ще черпиш следващия път — каза той.

Усмивката ми стана още по-широка.

— Дадено.

Помахахме на сервитьорката за довиждане и тя ни отвърна от един отворен прозорец на ресторанта. После се завтекохме към джипа. Шофьорът на камиона се беше появил отнякъде и вече го изкарваше на пътя. Возилото му определено не приличаше на летящо килимче: щом го настигнахме, непрекъснато се налагаше да набивам спирачки, за да не се забия в задницата му и в конския ти-знаеш-какво, от който имаше цели два броя. През следващите двайсетина минути двамата със Саймън непрекъснато се шегувахме и се заливахме от смях. Реших, че където и да отиваме, трябва да е наистина вълшебно място, защото ни действаше още отсега.

Мястото се оказа и красиво на всичкото отгоре — разбрахме го, щом се спуснахме по чакъления черен път и поехме през хълмисти земеделски земи. На около километър по-нататък камионът спря пред голям бял обор. Ние продължихме още малко, присъединявайки се към десетината коли на мръсния паркинг, после изскочихме от джипа.

— Здравейте — посрещна ни шофьорът на камиона, когато наближихме. — Добре дошли във фермата Лангден. Аз съм Джак — една трета шофьор и две трети търговец.

— Здрасти. — Саймън разтърси протегнатата ръка на Джак и се огледа. — Хубаво място.

— Наистина е така. Ето защо ми е много неприятно да ви кажа, че съм закъснял.

Погледнах към Саймън.

— За какво?

— За сутрешната езда. — Джак потътри крака покрай камиона, пъхна единия си ботуш между горната част на задната гума и калника и се оттласна нагоре. — Имах проблем с единия теглич и докато го оправя, другият вече беше заминал. Оставих рекламата за всеки случай, ако някой иска да се присъедини към следобедната езда, но това ще стане чак след около шест часа.

Той сграбчи рекламната табела с две ръце и я наклони, докато не легна на дъното на откритата каросерия.

— Вие от къде сте?

— От Уинтър Харбър — отвърна Саймън. — Това е малко градче на…

— Знам къде е. — Мъжът скочи на земята и застана пред нас. — Ама и вие извадихте голям късмет с лятото миналата година.

Саймън кимна. Аз сведох поглед.

— Да, сър — каза той. — Наистина така беше.

— Двамата с жена ми заведохме внуците да се пързалят, когато заливът замръзна. Като тръгнахме от тук температурата беше двайсет и шест градуса и падна на четири, когато наближихме вашата околност. Не съм виждал такова чудо преди.

— Да се надяваме, че и занапред няма да видите — каза Саймън.

— Дано. — Джак кимна към мен. — Носиш ли си други дрехи?

От разговора лицето ми беше добило цвета на новата ми пола: яркочервен. Освен полата носех бяла блуза без ръкави, джинсовото си яке и кожени чехли.

— Не — отвърнах.

— Добре тогава. — Той отвори ремаркето и започна да тупа конете по хълбоците, докато животните не започнаха да излизат заднешком. — Почакайте тук за минутка. Ще гледам да уредя нещо.

После поведе конете към конюшнята. Саймън се подпря на камиона. Аз също се облегнах до него.

— Още ми е странно, когато другите хора говорят за това — тихо каза той. — Знам, че цялата страна е информирана поне за част от събитията тук от миналото лято… но продължавам да си мисля, че само ние сме го преживели.

И с мен беше така. Но не исках точно сега да го обсъждаме. За късмет, Джак не се забави много, че мълчанието ми да се види подозрително на Саймън.

— Колко часове езда имате? — провикна се отдалече, докато идваше към нас.

— Николко — извиках в отговор.

— Около десетина минути на гърба на едно пони по време на панаира през 1998-а — обади се Саймън.

Джак се изкиска.