Човекоядци

— Но ти ми каза, че всичко е уредено — развика се Харпър. — Каза ми, че нищо не може да се случи, че ще ги доставиш дори ако трябва да ги изтръгнеш с нокти и зъби, и да ги дотътриш на гръб.

— Всичко е така — съгласи се Макензи. — Дума по дума. Но тогава не знаех това, което знам сега.

Харпър простена.

— ГАЛАКТИК нафраска новината на първите страници по цялата Слънчева система. Земните радиостанции я предават от Меркурий до Плутон. След по-малко от час всеки мъж, жена и дете ще узнаят, че дърветата са тръгнали към Земята. И изведнъж… Това разбираш ли го, Макензи? Трябва да ги доставим!

— Не мога, шефе — упорито каза Макензи.

— Но защо? — проплака Харпър. — Слушай, бог да ти е на помощ в такъв случай…

— Не мога да ги доставя, защото Нели ги гори. В момента е в Боул с една горелка. Като свърши, няма да има нито едно музикално дърво.

— Тичай да я спреш! Какво си щръкнал тук! Тичай да я спреш! Гръмни я, ако трябва. Прави каквото щеш, само я спри! Тая шантава роботка…

— Аз й казах — прекъсна го Макензи. — Аз й заповядах да го направи. Като свърша тук, ще отида да й помогна.

— Ти си луд, човече — изхриптя Харпър. — Абсолютно побъркан. Ще ти разкатаят фамилията за това. Ще бъдеш голям късметлия, ако останеш жив…

Две бързи ръце се стрелнаха, сграбчиха Макензи за гърлото и го дръпнаха нанякъде. Екранът опустя, но се забелязваше някакво хаотично и смътно движение, сякаш двама души се бореха на живот и смърт точно пред него.

— Макензи! — изкрещя Харпър. — Макензи! — Нещо се пльосна върху екрана и го разби. Счупеното стъкло зейна като нащърбена паница.

Харпър се вкопчи във видеофона.

— Макензи! Макензи, какво става?

В отговор екранът избухна в силен пламък, забуча като зъл дух и угасна. Харпър стоеше вцепенен насред стаята, заслушан в тихото бръмчене на радиото. Лулата се изплъзна от ръцете му и се търколи на пода, сипейки тлеещ тютюн.

Обзе го леден, лепкав страх. ГАЛАКТИК щяха да го разжалват за такова нещо, беше сигурен в това. Щяха да го пратят на някоя забутана планета като последния некадърник. До края на живота си ще бъде белязан като човек, на когото не може да се разчита, човек, не успял да спаси престижа на компанията. Внезапно блед лъч на надежда проблесна в него. Само ако можеше да се озове там достатъчно бързо! Ако се добереше до Мелъди Боул навреме, щеше да спре тази лудост. Да спаси поне нещичко, поне няколко от тези прекрасни дървета.

Флаерът беше готов, зареден. За половин час ще да прелети над Боул. Хвърли се към вратата и я блъсна. В същия момент едно свистящо топче сякаш му обърса бузата и избухна сред кълба от дим в рамката на вратата. Той инстинктивно се наведе и второ топче му бръсна косата. Третото улучи крака му с болезнена сила и го събори. Четвъртото попадна право в лицето му. С мъка застана на колене, когато още един изстрел го улучи отстрани. Вдигна дясната си ръка, за да предпази лицето си, и получи съкрушителен удар в китката. Болката плъзна по ръката му. В панически ужас той се обърна, изпълзя обратно на четири крака и ритна вратата.

Седнал на пода, стискаше дясната си китка. Мъчеше се да размърда пръстите си и не можеше. Китката явно бе счупена.

След като седмици наред бяха разцентровани, стрелящите дървета около лагера неочаквано си бяха оправили мерниците и започваха яростна атака. Макензи се надигна, като се подпираше на лакът, а с другата ръка опипа пулсиращото си гърло. Вътрешността на землехода танцуваше пред очите му. Главата го цепеше здраво.

Бавно, внимателно той допълзя до стената и се облегна на нея. Постепенно кабината спря да се люлее, но тежестта в главата продължаваше да го мъчи.

Някой стоеше до вратата на колата и той присви очи, за да го фокусира. Гласът на другия го прониза.

— Вземам ти наметалото. Ще ти го върна, щом оставиш дърветата на мира.

Макензи се опита да отговори, но успя само да изхрипти. Опита отново.

— Уейд?

Уейд стоеше на вратата, в едната си ръка държеше чифт наметала, а в другата — пистолет.

— Уейд, ти си луд — прошепна Макензи. — Трябва да изгорим дърветата. Човешката раса няма да може да се спаси. Дори да не успеят сега, ще опитат отново. И пак, и пак. Някой ден ще ни завладеят. Без дори да ходят на Земята. Могат да ни нагодят по техен тертип само със записи — пропаганда от разстояние. Ще трае малко по-дълго, но върши същата работа.

— Те са прекрасни — рече Уейд. — Най-прекрасното нещо в цялата вселена. Не мога да допусна да ги унищожиш. Не трябва да ги унищожаваш.

— Не виждаш ли, че точно това ги прави опасни — изхриптя Макензи. — Тяхната красота, красотата на тяхната музика е фатална. Никой не може да й устои.