Човекоядци

— Аз затова живея — спокойно каза Уейд. — Ти твърдиш, че заради тях вече не съм съвсем човек. Но какво значение има това? Трябва ли чистотата на вида да се фетишизира, да ни обвързва в безрадостно съществуване, когато ни се предлага нещо по-хубаво и по-висше? Ние никога не бихме го узнали. Това е най-хубавото от всичко — че никога няма да го разберем. Те ще ни променят, вярно е, но толкова бавно, толкова постепенно, колкото не можем дори да предполагаме. Новите ни решения, действия, начин на мислене ще ни се струват като наши собствени. И дърветата няма да са нищо повече от една природна забележителност.

— Те искат нашата техника — каза Макензи. — Растенията не могат да правят машини. Притежавайки ги, сигурно ще ни тласнат в посока, която ние никога не бихме поели, ако следвахме нормалния си път.

— Как можем да сме сигурни, че нормалният ни път е правилен? — попита Уейд.

Макензи се облегна още по-здраво на стената. Главата го цепеше, гърлото продължаваше да го боли.

— Мислил ли си за това? — каза той.

Уейд кимна.

— Първоначално изпитваш естествена реакция на ужас. Тази реакция, разбира се, е погрешна. Нашите училища учат децата ни на определен начин на живот. Пресата се мъчи да оформи мненията и вярата на възрастните. Дърветата не правят нищо повече от това, което ние самите правим със себе си. И може би с не по-користни подбуди.

Макензи тръсна глава.

— Ние трябва да живеем нашия собствен живот. Трябва да следваме пътя, проправен от човечеството. Във всеки случай ти си губиш времето.

— Не разбирам — каза Уейд.

— Нели вече гори дърветата — обясни Макензи. — Изпратих я още преди да се обадя на Харпър.

— Не е вярно — каза Уейд.

Макензи се размърда, уж да раздвижи крака.

— Какво искаш да кажеш?

Уейд леко повдигна пистолета си веднага щом Макензи отдели гръб от стената.

— Няма значение какво искам да кажа. Нели не изгаря никакви дървета. Не е в състояние да гори дървета. Нито пък ти, защото аз взех и двете горелки. И колата ви няма да тръгне. Погрижил съм се за това. Така че единственото нещо, което можеш да направиш, е да си седиш тук.

Макензи погледна към лежащия на пода Смит.

— И неговото наметало ли взе?

Уейд кимна.

— Но ти нямаш право! Смит ще умре. Без наметалото няма шанс да оцелее. Покривалото може да го изцери, да го нахрани, да го стопли…

— Много разумно постъпваш, като поставяш условията си направо.

— Твоето условие — рече Макензи — е да не навредим на дърветата.

— Да.

Макензи поклати глава.

— Не мога да се възползвам.

— Когато решиш, просто излез и ме повикай — каза Уейд. — Ще бъда на един вик разстояние.

Той бавно се отдръпна от вратата.

* * *

Смит имаше нужда от топлина и храна. Той се беше посъвзел, трескаво мърмореше кашляше, а ръката му инстинктивно притискаше наранения хълбок. Наведен над него, Макензи се опита да го успокои. Обзе го тих ужас от мисълта часовете, които ги очакваха.

В колата нямаше храна, нямаше с какво да се стоплят. Докато притежаваха наметалата си, това не беше проблем, но сега наметалата липсваха. Макензи щателно прерови аптечката, но не намери в нея нищо, което да успокои болките на Смит, нищо, което да спре треската му. Нищо, което да замени наметалата. Ядреният двигател можеше да служи и за отопление, ако Уейд не беше отнесъл запалителния механизъм.

Нощта се спускаше и щеше да става все по-студено. Нямаше да бъде смъртоносен студ, но можеше да предреши съдбата на човек в състоянието на Смит. Макензи клекна и се загледа в него. „Ех, ако можех да намеря Нели“, помисли той.

Вече беше се опитал да я открие. Пробяга около миля по оврага на Боул, но не видя и следа от нея. Страхуваше се да продължи, страхуваше се да остави за по-дълго приятеля си в землехода.

Смит промърмори нещо и Макензи се надвеси над него, за да долови думите му. Но думи нямаше.

Бавно се изправи и се запъти към вратата. Той се нуждаеше преди всичко от топлина. След това от храна. Топлината беше на първо място. Огънят на открито, разбира се, не е най-доброто, но все пак е повече от нищо. Изтръгнатото музикално дърво с открояващи се на фона на небето корени се мярна пред погледа му в мрака. Откри няколко сухи клона и ги счупи. С тях щеше да запали огъня, а после да го поддържа със сурови съчки. Утре ще потърси по-подходящо гориво.

Долу, в котловината, музикалните дървета се настройваха за вечерния си концерт.

В землехода намери нож. Старателно накълца няколко клонки, подреди ги и извади запалката си. Щракна с нея и видя силуета на дребна фигура, клекнала на прага на землехода.

Стреснат, Макензи се вторачи в седящото до вратата нещо.

Пискливата мисъл на Делбърт се заби в мозъка му.

„Какво правиш?“

— Паля огън — отвърна Макензи.

„Какво е огън?“

— Това е … ъ-ъ… не знаеш ли какво е огън?

„Тц“ — отвърна Делбърт.

— Това е химическа реакция — каза Макензи. — Разгражда материята и освобождава енергия във вид на топлина.

„От какво се прави огънят?“ — попита Делбърт, зяпнал към запалката.

— От клонки на дърво.

Очите на Делбърт се разшириха, мисълта му прозвуча нервно:

„Дърво ли?“

— Да, дърво. Или дърва. Дървата горят. Топлят. Трябва ми топлина.

„От какво дърво?“