Дар за бурята

— Чудесно, имате ли нещо против аз да говоря междувременно? Не е нужно да отговаряте, няма защо да казвате каквото и да било — заяви Ириарте и постави пред него увеличена снимка, на която се виждаше как Мариано Санчес стои пред килията на Берасатеги и подава нещо през малкия отвор на вратата. — Въпреки че затворникът е бил изолиран, вие сте отишли до килията му и както става ясно от снимката, сте му дали лекарството, с което той се е самоубил.

— Снимката не е доказателство. Не се вижда нищо. Да, приближих се до килията, но само му подадох ръка, харесвах го.

— Би било добро оправдание — отвърна Ириарте, докато слагаше пред задържания плик за веществени доказателства, съдържащ опаковката от аптеката, от която бе закупил успокоителното, — ако фармацевтът не ви помнеше съвсем ясно. — Надзирателят погледна с омерзение плика, сякаш тази дребна подробност бе провалила идеално обмисления му план. — Струва ми се, че не осъзнавате в какво сте се забъркали, не само сте нарушили правилата и ще загубите работата си, но със сигурност ще ви подведат и под отговорност за трафик на наркотици. Представям ви инспектор Саласар, отдел „Убийства“. Тя е тук, защото ще ви обвинят за смъртта на доктор Берасатеги.

Мъжът погледна Амая и се разтрепери.

— Мамка му, мамка му — повтаряше той, хванал главата си с две ръце.

— Не се отчайвайте, не всичко е загубено — обади се Амая, — имате една възможност.

Санчес я погледна обнадеждено.

— Ако ми помогнете, бих могла да убедя съдията, че сте ни оказали съдействие, и всичко да се сведе до нарушаване на правилника и до това, че сте предали нещо на затворник. От друга страна, не е задължително, разбира се, да сте знаели какво му давате, може да е било най-обикновено лекарство. Възможно е докторът да се е чувствал неразположен и да ви е помолил да му купите нещо срещу стомашни болки например.

Мъжът закима прекалено въодушевено в знак на съгласие.

— Точно така стана. — Облекчението в гласа му беше очевидно. — Докторът ме помоли да му купя лекарство. Нямах представа какво ще направи с него. Съдията сигурно ще разбере, защото той сам ми каза да наглеждам доктора.

— Кой съдия?

— Съдията, който дойде тогава в затвора?

— Имате предвид съдия Маркина?

— Не му знам името, онзи младият.

— В колко часа беше това?

— Веднага след като преместихме доктора.

— И казвате, че съдията ви е поръчал да наглеждате Берасатеги? — попита Ириарте.

— Не точно, каза ми нещо от рода на това, да бъда любезен с него. Знаете колко особено говорят тия хора.

— Помъчете се да си спомните — настоя Амая. — Има голяма разлика между това, да ви е казал да бъдете любезен с доктора, и това, да го наглеждате.

Мъжът я погледна объркано и се позабави с отговора, докато на лицето му се изписваше почти болезненото усилие да си спомни.

— Не се сещам, нещо подобно беше. Много ме боли главата, можете ли да ми дадете един ибупрофен?

Амая излезе от стаята и се качи в кабинета си, убедена, че пропуска нещо, нещо, за което разговорът с надзирателя я бе подсетил. Отвори снимките, които Йонан бе събрал в папка „Берасатеги“… Разгледа ги отново, една по една. Очевидно бяха същите, които Ириарте току-що бе показал на Мариано Санчес, и бяха извлечени от записа на камерата, благодарение на която бяха установили, че точно надзирателят бе подал ампулата с наркотик на Берасатеги. Но Йонан се бе спрял на следващите часове. Тя видя себе си и колегите си да влизат и да излизат от килията. Директора на затвора да говори с Маркина. Тя самата, застанала до тях, друга, на която към тях се присъединяваше Сан Мартин, после Маркина сам… Последната снимка имаше няколко увеличения и като се загледа, разбра какво бе привлякло вниманието на Ечайде. На снимките, на които Маркина говореше в коридора със Сан Мартин и с нея, съдията беше по дънки и синя риза — помнеше колко красив ѝ се бе сторил тогава, колко много я бе развълнувал видът му, след като го бе сънувала предишната нощ. На другата снимка той беше с костюм, вероятно със същия, с който се явяваше в съда и в който бе облечен сутринта, когато му се бе обадила, за да го уведоми за случилото се с Берасатеги. Придвижи снимката, за да види изписания най-отдолу час. Дванайсет по обед.

Директорът на затвора ѝ бе споменал, че Маркина му се е обадил по телефона, за да му нареди веднага да премести затворника, и понеже той самият бил извън града, прехвърлил задачата на своя заместник, който обаче изобщо не бе споменал, че съдията е идвал в затвора. Затвори папката, извади флашката и я прибра в джоба си.

Не беше поискала среща, но провери по телефона, че Мануел Лоуридо е сутрешна смяна. На външния портал съобщи името си и когато влезе в канцелариите на затвора, видя изненаданото изражение на дежурния.

— Нямах представа, че ще идвате, госпожо инспектор — каза той, преглеждайки списъка на посетителите. — Кого ще посещавате?

— Няма да ме откриете в списъка — отвърна Амая с усмивка. — Не идвам на посещение при затворник, а да разговарям с вас.

— С мен? — учуди се мъжът.