Дар за бурята

— Да, вече ти обещах, че няма да направя нито една крачка, която би навредила някому. А като спомена Йоланда Беруета, един свидетел твърди, че я е видял да разговаря с твоята секретарка в кафене близо до съда.

— Със съдебна секретарка?

— Не със съдебна секретарка, а с твоята лична помощничка, Инма Еранс.

— Не бях чувал за това, но ако ти се струва важно, още утре сутрин ще я попитам.

— Попитай я — отвърна Амая и недоволно постави приборите върху чинията.

Маркина погледна загрижен почти недокоснатата порция риба пред нея и изсумтя.

— Никога няма да спреш, нали, Амая? — Тя го погледна въпросително. — Коя е истинската причина, за да бъдеш така обсебена от този случай? Това, че някакъв глупак е отмъкнал трупа на дъщеря си, за да го погребе другаде, или това, което ти се иска да видиш в него? Не си ли даваш сметка колко вредиш на самата себе си? Откажи се, спри се най-сетне. Аз те обичам, Амая, искам да останеш в тази къща, искам да останеш с мен, но нещата няма да потръгнат, ако продължаваш да си така обсебена от миналото, ако продължаваш да търсиш призраци.

Тя се почувства толкова притисната, че ѝ беше трудно да разсъждава ясно.

— Не мога, не мога да направя това, което искаш от мен… Това не е обсебеност, а инстинкт за самосъхранение и няма да се успокоя, докато Росарио броди някъде навън. Обсебена, казваш? Та тя е удушила сестра ми, опита се да убие сина ми, а откакто се помня, прави всичко възможно, за да убие и мен. Няма да се успокоя, докато не я приберат отново в лудницата. Не мога да бъда спокойна, когато врагът ми се разхожда на свобода! Който не е преживявал подобно нещо, не може да си го представи.

Маркина поклати отрицателно глава и протегна длан, търсейки нейната. Амая скръсти решително ръце пред гърдите си като щит.

— Майка ти е мъртва, Амая, реката я е завлякла. Открихме палтото ѝ, закачено на един клон на няколко километра по-надолу. Как си въобразяваш, че жена в нейното състояние би могла да оживее при подобни обстоятелства? Но дори да е оживяла, къде се намира сега?

Амая се изправи и взе палтото и чантата си.

— Не желая да продължаваме този разговор. Той е ехо от други разговори, които съм водила преди с други хора, но с теб не искам да го водя. Ако наистина ме обичаш, трябва да ме обичаш такава, каквато съм: войник, търсач. Това съм аз и няма да се спра. А сега е по-добре да си вървя.

Той застана между нея и вратата.

— Моля те, не си отивай, остани. Няма да понеса, ако си тръгнеш сега.

Амая докосна с пръсти устните му, после го целуна.

— Имам работа. Ще се видим утре. Обещавам ти.

През замъгленото от дъха му стъкло вече не се виждаше нищо. Маркина опря чело на прозореца и усети как нощният студ нахлува в стаята. Беше я видял да сяда в колата си и да си тръгва и сега имаше чувството, че умира. Не можеше да го превъзмогне — когато я нямаше наблизо, тялото му се изпълваше с необяснима празнота, лишено сякаш от някой жизнен орган. Ех, да можеше да ѝ осигури поне малко спокойствие. Сипа си още вино, седна на дивана, където преди малко се бяха любили, и протегна ръка, за да докосне пространството, което бе заемала. С часове размишлява по онзи въпрос.

45

Пъхна ключа в бравата и тутакси забеляза, че нещо не е наред. Винаги превърташе ключа два пъти, а вратата се отвори още при първото обръщане на китката. Направи крачка назад, за да огледа пустата улица, извади оръжието си и отново се приближи, наострила слух, опитвайки се да долови някакво движение в къщата. Нищо. Бутна внимателно вратата, огледа антрето, където всичко изглеждаше на мястото си, после насочи поглед към тъмното стълбище, влезе и светна лампите, ослушвайки се. Отвори вратата на кабинета на Джеймс на партера и тръгна нагоре по стълбите. Кухнята, празната гостна, хола, банята, детската стая, която свекърва ѝ Кларис бе обзавела за Ибай, семейната спалня и банята, широките гардероби — нямаше никой. Върна се по същия път, гасейки лампите, но не успяваше да се отърве от усещането, че някой е влизал в къщата в нейно отсъствие. Огледа обстойно всяка повърхност, всеки предмет, все още с пистолета в ръка и наострила уши. Влезе в хола и докато се взираше в закачените на полицата географски карти, изпита такава увереност, че някой е бил там, че почти можеше да очертае във въздуха замърсеното пространство, което бе заемал. На пръв поглед нищо не беше пипано. Всичко си беше на мястото, но чувството беше толкова осезателно, че едва сдържаше яростта си пред убедеността в това чуждо присъствие в дома ѝ. Поздрави се, че е изтрила данните от компютъра, и тогава забеляза, че втората флашка, която бе останала неизползвана, липсва. Грабна отново чантата си, изтича надолу по стълбите, напусна къщата, затвори вратата и превъртя ключа два пъти, както винаги. После позвъни на Монтес.

— Искам да ви помоля за една услуга.

— Казвайте.

— Идете до дома на леля ми и стойте пред входа, докато дойда. После ще ви обясня.

Когато зави по улица „Браулио Ириарте“, видя колата, от която инспектор Монтес ѝ присветваше с фаровете. Паркира и се качи при него на седалката за пътника.

— Благодаря.