Декамерон

Тогава поклонникът се обадил: „Мадона, точно този грях ви кара сега да се измъчвате. Знам много добре, че Тедалдо никога за нищо не ви е принуждавал: когато сте се влюбили в него, сторили сте го по ваше желание; харесали сте го, сама сте поискали той да дойде при вас, а след като сте станали много близки, вие сте се показали толкова ласкава и мила с него, че тоя човек, който ви е обичал и преди, след това се е влюбил във вас хиляда пъти по-силно, та и повече. Ако наистина е било така (а аз знам, че е било така), какво би могло да ви накара да се разделите с него по такъв жесток начин? Трябвало е да размислите по-рано и ако сте допускали, че после ще се разкайвате заради лошата си постъпка, изобщо да не правите така. Той е станал ваш, но и вие сте станали негова. Понеже е бил ваш, вие сте имали право да се разпореждате с него като с ваша собственост, и ако пожелаете, да постъпите така, че той да не бъде вече ваш; но да пожелаете да му отнемете себе си мимо волята му, и то след като сте му принадлежали, това вече е било нечестно, все едно, че сте извършили кражба. Трябва да знаете, че аз съм монах и познавам много добре всички нрави на монасите; затова смятам, че аз повече от който и да е друг имам основание да се изкажа за тях с известна свобода (за ваша полза, разбира се); искам да ви припомня някои неща за тях, та занапред да ги познавате по-добре, отколкото ги знаете сега. Някога е имало достойни и свети монаси, но у тия, дето сега наричат себе си монаси и искат и людете да ги смятат за такива, няма нищо монашеско освен расото; ама и то не е монашеско, защото, ако на времето основателите на монашеските ордени са се разпореждали расата да бъдат тесни и прости, от грубо платно, като доказателство, че обличайки тялото си в такава проста дреха, те изразяват презрението, с което техният дух се отпием към всичко мирско, то днешните монаси си шият широки, двойни и лъскави раса от най-тънко плитко, придавайки им най-изящен, архиерейски вид, и по се срамуват да се перчат с тях в църквите и по площадите, както правят миряните със своите дрехи. И както рибарят гледа да улови с мрежата си в реката колкото се може повече риба, така и те, загръщайки се в широките поли на своите раса, гледат да примамят е тях колкото се може повече светици, вдовици и други наивни жени и мъже; това е най-голямата им грижа, повече от всичко друго. Та за да бъда по-близо до истината, искам да ви кажа, че тия хора не носят монашески раса, а по-скоро само цвета, който би трябвало да има расото. Докато някогашните монаси са ратували за спасение на човешките души, днешните ламтят само за жени и богатства; те винаги са влагали и продължават да влагат всичките си сили, за да плашат глупците с крясъци и разни страшни изображения, да им внушават, че могат да изкупят греховете си с милостиня и молитви, за да могат пък те, дето са станали монаси не от набожност, а поради низостта на своята душа, да получават всичко наготово, без да работят; един ще им донесе хляб, друг — вино, трети — ядене, а те ги залъгват, че така щели да успокоят душите на починалите си близки. Разбира се, вярно е, че милостинята и молитвите изкупват греховете; но ако тия, дето правят подаяния, се вгледат на какви хора дават милостиня или ако ги познаваха, те щяха да запазят всичко за себе си или пък биха предпочели да го хвърлят на свинете. И понеже монасите знаят, че на тях ще им бъде толкова по-добре, колкото по-малък е броят на заможните люде, всеки от тях се стреми с крясъци и заплахи да отнеме от ближния си онова, което той самият иска да притежава. Те порицават мъжете, отдаващи се на сладострастие, за да може, след като порицаните се откажат, жените да останат за тях, които порицават; осъждат и проклинат лихварството и незаконните печалби, та след като почнат да ги събират, уж от името на църквата, да могат да си шият по-широки раса и да се доберат я до епископство, я до някой друг висок сан, и то със същите пари, които според собствените им слова осъждат на гибел и проклятие тия, дето ги притежават. Почнат ли да ги корят за тия им дела и за другите безобразия, дето вършат, те отговарят: «Правете каквото казваме, а не каквото вършим»; защото смятат, че това е достатъчно да облекчи всяка душевна тежест, сякаш на паството му е по-лесно да бъде непреклонно и твърдо като желязо, отколкото на неговите пастири. При това повечето от тях знаят колко малко люде, като чуят тоя отговор, ще последват думите, а не делата им. Днешните монаси се стремят да ви накарат да вършите каквото те искат: сиреч да им пълните кесиите с пари, да им доверявате своите тайни, да пазите целомъдрието си, да бъдете търпеливи, да прощавате обидите, да не злословите; това са все хубави, почтени, свети неща, но защо ви говорят за всичко това? За да имат те самите възможност да се занимават с всички ония неща, които иначе не биха могли да вършат, ако с тях се занимаваха само миряните. Кой не знае, че без пари тяхното тунеядство не би могло да продължава? Ако почнеш да харчиш парите си за собствено удоволствие, монахът не ще може да безделничи в своя манастир; ако почнеш да се навърташ около жените, за монасите няма да има място при тях; ако не търпиш и не прощаваш обидите, монахът не би се осмелил да влезе в твоя дом, за да скверни семейството ти. Но защо да се спирам подробно на всяко нещо? Те сами се обвиняват всеки път, щом почнат да се оправдават по тоя начин пред хората, които разбират. Щом не са сигурни, че ще могат да се въздържат и да водят свят живот, защо не си седят в къщи, вместо да стават монаси? Ако пък все пак са решили да се посветят на монашеството, защо не последват другото свещено слово на евангелието: «Христос започна да твори и да поучава»? Нека и те първо започнат да творят, а после да тръгнат да поучават другите. Досега през целия си живот съм виждал хиляди мъже да ухажват, обичат и посещават не само светските жени, ами и тия, дето са в манастирите; сред тях винаги са били и ония, които вдигат най-много шум от амвоните. Нима трябва да следваме техния пример? Който иска да постъпва така, негова си воля, но Бог ще каже дали той постъпва благоразумно. Да предположим все пак, че монахът, който пи се е скарал, е бил прав, а именно, че нарушението на съпружеската вярност е тежък грях. Но нима не е тежко престъпление да ограбиш един човек? Нима не е още по-жестоко да убиеш точи човек или да го принудиш да се скита немил-недраг по света? Всеки ще каже, че е така. Ако една жена стане любовница пи някой мъж, това е природен грях; но да обереш някого, да го убиеш или прогониш — топа вече е злосторничество. Преди малко ви доказах, че вие сте ограбили Тедалдо, като сама сте му отнели себе си, след като сте станали негова собственост с ваше доброволно съгласие; а сега твърдя, че доколкото е зависело от вас, вие сте го и убили, защото, след като сте започнали да се отнасяте към Тедалдо все по-жестоко, на него не му е оставало друго, освен сам да сложи край на живота си; а законът гласи, че тоя, който е станал причина за извършено зло, е виновен наравно с оня, който го е извършил. Не можете да отречете, че вие сте причина той да отиде в изгнание и да се скита немил-недраг по света цели седем години. Така че с всяка една от трите гореспоменати постъпки вие сте извършили много по-голям грях, отколкото когато сте се любели с него. А сега да видим друго: може би Тедалдо е заслужавал такова отношение? Не, разбира се; вие сама признахте това, а да не говорим, че доколкото знам, той ви обича повече и от собствения си живот. Никоя друга той не е превъзнасял така над останалите жени, за никоя друга не се е изказвал с такова уважение и с такива хвалебствия както за вас, и то на места, където е бил уверен, че споменаването на вашето име няма да възбуди подозрение и няма да опетни честта ви. Цялото му богатство, неговата чест, неговата свобода — всичко е било във ваши ръце. Нима той не е бил от благороден произход? Нима не е изпъквал с красотата си сред другите свои съграждани? Нима не е притежавал добродетелите, които трябва да има всеки млад човек? Та нали всички са го обичали и уважавали, нали за всички е бил винаги желан гост? И на това вие не можете да кажете, че не е така. Тогава как можахте заради думите на някакъв си тъп, глупав и завистлив монах да се решите на такава жестока постъпка спрямо тоя човек? Не мога да разбера заблудата на тия жени, които пренебрегват и подценяват мъжете, вместо да си съберат ума и да видят какво са те и с какво благородство Бог е надарил мъжа в сравнение с всяка друга жива твар; та те би трябвало да се гордеят, когато някой ги обича, най-много за него да милеят, да правят каквото могат, за да му угаждат, та да не престане да ги обича. А вие сама си знаете как сте постъпили под влиянието на оня монах, дето сигурно е някакъв търтей, готованец и лицемерен чревоугодник; а може би е искал да заеме мястото на оногова, когото се е стараел да прогони. Божието Правосъдие, що отмерва най-справедливо последиците на всяка постъпка, не с пожелало да остави без възмездие именно тоя ваш грях; затова както вие сте се постарали да отнемете себе си от Тедалдо, така и вашият мъж без вина е изпаднал и все още се намира в опасност заради Тедалдо, а вие се измъчвате. Ако желаете да се избавите от това страдание, длъжна сте да обещаете и най-вече да изпълните следното: ако някой ден Тедалдо се завърне от продължителното си изгнание, вие ще трябва да му възвърнете вашата милост, вашата любов, благосклонност и близост и да го възстановите в същото положение, каквото е заемал, преди да повярвате така неразумно на оня смахнат монах.“