Декамерон

Станало така, както Джербино очаквал: не минали и няколко дни и корабът, тласкат от слаб попътен вятър, се появил недалеч от мястото, където били спрели Джербино и хората му. Щом го видял, той се обърнал към другарите си със следните слова: „Синьори, ако вие наистина сте доблести люде, за каквито ви смятам, то сред вас няма да се намери човек, който да не знае що е любов; защото аз смятам, че всеки смъртен, негоден да изпитва подобно чувство, не може да бъде ни доблестен, ни добродетелен; а щом веднъж сте обичали или сте влюбени, ще ви бъде по-лесно да разберете моето желание. Аз съм влюбен и любовта, що изпитвам, ме накара да ви натоваря с тая трудна задача; дамата, която обичам, се намира ей на оня кораб, дето е пред нас; на него, заедно с онази, която желая най-много от всичко на тоя свят, има и несметни богатства; ние можем и тях да завладеем, и то без особени трудности, ако се сражаваме мъжествено и ако вие се проявите като смели люде; за свой дял от победата, която ще спечелим, желая само жената, заради която съм тръгнал на бой; всичко останало още отсега принадлежи вам. Затова хайде да нападнем кораба! Ще успеем, защото сам Господ Бог е на наша страна: той престана да праща вятър на кораба, който стои като закован на едно място.“

Нямало нужда красавецът Джербино да хаби толкова слова, защото смелчаците от Месина, дето били с него, бидейки алчни за плячка, и без това възнамерявали да извършат същото, към което ги подбуждал и той; затова те изпроводили речта му с одобрителни викове, вдигнали страшна олелия, надули тръбите, грабнали оръжието си, пуснали веслата на вода и стигнали до кораба. Тия, дето пътували с него, още щом забелязали отдалече галерите, се приготвили да се бранят. Красавецът Джербино, наближавайки кораба, заповядал на господарите му да се прехвърлят на галерите, ако не искат да се сражават. А сарацините, като разбрали кои са нападателите и какво искат от тях, напомнили им, че нарушават думата на своя крал, и показали ръкавицата на крал Гулиелмо; те заявили, че нито ще се предадат без бой, нито пък ще им дадат каквото и да е от това, дето карат на кораба. В същото време Джербино успял да зърне дамата, която се намирала на носа на кораба, и виждайки, че тя е много по-хубава, отколкото си мислел, съвсем загубил ума си; а когато му показали ръкавицата, отвърнал, че тук няма соколи, следователно никаква ръкавица не е потребна, но щом не искат да предадат дамата, да се приготвят за бой. Тозчас пламнала люта битка, полетели стрели, копия и камъни и двете страни дълго се били, понасяйки големи загуби. Най-сетне Джербино разбрал, че ако продължава така, не ще има кой знае каква полза, затова взел едно малко корабче, което бил докарал от Сардиния, наредил да го подпалят и да го тласнат с двете галери към кораба; виждайки тая работа, сарацините разбрали, че ще трябва или да се предадат, или да измрат до крак; изкарали на палубата дъщерята на своя владетел, която дотогава стояла в трюма и се заливала в сълзи, завели я на носа на кораба, извикали Джербино, а после, докато тя плачела и ги молела за милост, я заклали пред очите му и хвърлили трупа й в морето с думите: „Хайде, върви да я вземеш; даваме ти я така, както можем и както си заслужил заради твоята честност.“

Потресен от тяхната жестокост, Джербино, без да се пази ни от стрелите, ни от камъните, сякаш и той искал да умре, наредил да доближат неговата галера до кораба, скочил на палубата, въпреки че там гъмжало от врагове, и (подобно на изгладнял лъв, който, попаднал сред стадо юнци, разкъсва ту един, ту друг — кой с нокти, кой със зъби, — утолявайки отначало не толкова глада си, колкото своята ярост) завъртял меча си и почнал да сече наляво и надясно сарацините, мнозина от които били постигнати от жестока смърт; и тъй като огънят на кораба се разпалвал все повече, той заповядал на моряците си да прехвърлят на галерите каквото могат, за да не си отидат с празни ръце, а после напуснал кораба след тъжната победа, която спечелил над своите врагове. Заповядал да намерят в морето тялото на красавицата и дълго я оплаквал, проливайки реки от сълзи; на връщане към Сицилия, той наредил да я погребат с най-големи почести на Устика, малко островче, намиращо се, кажи-речи, срещу Трапани, и се прибрал у дома си потънал в най-дълбока печал.