Декамерон

Една нощ, след като си поплакала за Лоренцо и заспала със сълзи на очи, Лоренцо й се явил насън, бял като платно, разрошен, с окъсани и прогнили дрехи, и й се сторило, че казал: „О, Изабета, ти непрекъснато викаш моето име; ти се измъчваш заради дългото ми отсъствие и все мен обвиняваш, проливайки горчиви сълзи; но трябва да знаеш, че аз никога не ще се върна, понеже същия ден, когато ти ме видя за последен път, твоите братя ме убиха.“ После той й посочил мястото, където бил заровен, помолил я да не го вика повече и да не го чака и изчезнал. Младата жена се събудила, повярвала на видението и горчиво заплакала; сутринта станала, но тъй като се бояла да каже каквото и да е на братята си, намислила да отиде до мястото, посочено от Лоренцо, и да види дали това, което й се присънило, е истина. След като й разрешили да излезе на разходка извън града заедно с едно момиче, което по-рано работело у тях и било в течение на всички нейни работи, тя се запътила веднага към онова място, а щом стигнала, разчистила натрупания сух листак, почнала да копае, където й се сторило, че земята е по-рохкава, и скоро открила трупа на злощастния си любовник, който бил все още запазен, неразложен; така Изабета се уверила, че видението я насочило към истината.

Налегнала я такава мъка, каквато ни една жена не била изпитвала дотогава, ала все пак успяла да размисли, че не е време за плач; ако имала възможност, тя щяла да пренесе тялото, за да го погребе както се следва; но тъй като това било невъзможно, взела, че отрязала с нож главата на трупа, завила я в една кърпа, заровила отново обезглавения труп, скрила главата под полата на слугинята и се прибрала у дома си, без никой нищо да забележи. Затворила се тя в стаята си и като останала сама с главата, заридала горчиво; и толкова дълго плакала, че я измила със сълзите си и непрекъснато я целувала. После избрала голямо, хубаво гърне, от ония, в които садят босилек или майоран, обвила главата в скъп плат и я поставила в гърнето, насипала отгоре пръст, а в пръстта посадила няколко стръкчета красив салернски босилек и непрекъснато ги поливала или с розова, или с портокалова вода, или пък ги оросявала със собствените си сълзи. Тя прекарвала повечето време все край това гърне и все него гледала, защото в него лежал нейният Лоренцо; а когато си казвала, че му се е нагледала, навеждала се над него и почвала да плаче; и плачела толкова дълго, че сълзите й оросявали целия босилек. А босилекът, било поради продължителните и непрекъснати грижи, било поради това, че пръстта станала тлъста от разлагащата се глава, избуял и почнал да издава прекрасен мирис.

Техните съседи обаче забелязали, че младата жена правела всеки ден едно и също; и тъй като братята й се чудели и се маели защо хубостта й изведнъж увехнала, а очите й сякаш се стопили, съседите им подшушнали: „Ние видяхме, че всеки ден тя прави така и така.“ Братята я наблюдавали известно време и установили, че е истина: на няколко пъти й се скарали, но тъй като и топа не помогнало, заповядали да изнесат скришом гърнето от нейната стая; като разбрала, че е изчезнало, тя почнала да настоява най-упорито да й го върнат, но понеже те отказвали, разболяла се от мъка и докато боледувала, само плачела и все за гърнето питала. Младежите се смаяли от тия нейни молби и рекли да видят какво има в него; изсипали пръстта и видели плата, в който била увита главата; а тя не била съвсем разложена и те успели да познаят по къдравата коса, че това е главата на Лоренцо. Тримата братя са смаяли и понеже се изплашили да не би някой да узнае за станалото, заровили главата, никому нищо не казали, напуснали скришом Месина и като си оправили работите, отишли да живеят в Неапол. А младата жена не преставала горко да плаче и да пита къде е гърнето; така си и умряла, потънала в сълзи, а с нея свършила и нещастната й любов. След известно време случилото се станало достояние на мнозина и някой взел, че съчинил тая канцона, която и днес все още се пее:

Кое е това изчадие проклето,

дето ми отне гърнето,

и пр. и пр.

НОВЕЛА VI

Андреола обича Габриото; докато двамата си разказват какво са сънували, Габриото умира внезапно в нейните обятия; Андреола и една нейна прислужница понасят трупа към дома на момъка, но градската стража ги залавя и Андреола обяснява какво се е случило; управителят на града иска да я изнасили, ала тя се възпротивява; научавайки за станалото, баща й успява да я освободи, доказвайки нейната невинност, но Андреола отказва да живее сред хората и се оттегля в манастир.

Дамите харесали твърде много разказаната от Филомена новела, тъй като неведнъж били чували тази канцона, но колкото и да питали, никой дотогава не можел да им каже по какъв повод била съчинена. Кралят, след като изслушал новелата, наредил на Панфило да продължи съгласно установения ред. Тогава Панфило започнал така: