Декамерон

Те продължили да се срещат скришом, докато една нощ на Андреола й се присънило, че се намира в тяхната градина заедно с Габриото, че двамата са се прегърнали за най-голяма тяхна наслада и удоволствие, и както си лежали така, изведнъж от тялото на Габриото се измъкнало нещо черно, ама много страшно на вид (тя не успяла да го разгледа добре), което сграбчило момъка и въпреки че тя не го пускала, изтръгнало със смайваща сила Габриото от нейните обятия, а после и двамата изчезнали, сякаш се провалили в дън земя; и тя не видяла повече ни единия, ни другия; пронизана сякаш от остра болка, тя се сепнала и се събудила, и макар че много се зарадвала, като видяла, че каквото й се било присънило, не се оказало истина, тоя сън много я изплашил. Поради това, тъй като на следната вечер Габриото се канел да я навести, тя направила всичко възможно, за да отложи срещата; ала той много настоявал да се видят и за да не възбуди у него подозрения, тя излязла да го посрещне в градината. Набрала много бели и червени рози (тъкмо били разцъфтели), седнали двамата край прекрасния бистроструен водоскок в градината, радвали се дълго един на друг, а после Габриото я запитал защо толкова искала да отложи срещата. Тогава Андреола му разказала за съня си от предната нощ, казала му и за страха, който този сън й внушил. Като чул това, Габриото почнал да се смее и отвърнал, че е голяма глупост човек да вярва на сънищата, защото те се дължат или на преяждане, или на недояждане; освен това човек може да се увери всеки ден в тяхната лъжливост. После добавил: „Ако вярвах на сънищата, нямаше да дойда при теб, и то не заради твоя сън, а заради онова, което ми се присъни на мен същата нощ. Чуй какво сънувах: намирах се в някаква чудно хубава гора, където бях отишъл на лов; успях да хвана една прекрасна сърна, ама толкова хубава, че по-хубава от нея едва ли има на тоя свят; изглеждаше по-бяла и от сняг, свикна бързо с мен и не се отделяше от мене. Въпреки това, за да не избяга, аз нахлузих на врата й златен оглавник и я държах със златна верига. После ми се присъни, че докато сърната бе полегнала да си почива и бе положила глава в скута ми, отнякъде изскочи някаква огромна, гладна и страшна на вид хрътка, черна като въглен, и се втурна срещу мен, а аз просто нямах сили да се браня от нея; тя ме захапа за лявата гръд и почна да ме гризе и разкъсва и така ме изгриза, че стигна до сърцето ми, после го изтръгна и го отнесе със себе си. Толкова ме заболя, че се стреснах, и като се събудих, веднага опипах гръдта си с ръка, за да проверя какво е станало; като разбрах, че нищо ми няма, почнах да се присмивам на себе си, задето се опипвах. Я ми кажи, има ли смисъл да се страхувам? Та аз съм сънувал още по-страшни неща и нищо лошо не ми се е случвало. Затова хайде да не мислим повече за тия неща, а да се веселим и забавляваме.“

Младата жена, която и без това била доста изплашена от собствения си сън, като чула това, изтръпнала; но за да не разваля настроението на Габриото, доколкото могла, успяла да прикрие обзелата я тревога; макар че двамата продължавали да се забавляват, като ту се прегръщали, ту се целували, обзелото я смътно безпокойство не напускало Андреола, тя се втренчвала в Габриото по-често от обикновено и все поглеждала към градината да не би да се зададе отнякъде онова черно нещо. Изведнъж, както си седели така един до друг, Габриото въздъхнал дълбоко, прегърнал я и простенал: „Тежко ми е, душо моя, помогни ми, защото умирам.“ Изричайки тия слова, той се проснал на поляната. Като видяла това, младата жена приседнала, повдигнала главата му в скута си и запитала със сълзи на очи: „Какво ти е, мой мили господарю?“ Габриото не отговорил, а продължил да стене и да се облива в пот и след малко се преселил на оня свят.