Декамерон

Щом чула това, девойката започнала да се вайка, задето Господ не пожелал да й прати смърт; уплашила се да не бъде опозорена и понеже не знаела какво да прави, седнала до лодката и заридала. Тогава жената се смилила над нея, почнала да я утешава и накрая я отвела в своята колиба, където така я приласкала, че девойката й разказала как е стигнала дотам; като разбрала, че Гостанца отдавна не е слагала залък в устата си, добрата жена станала, дала й от своя корав хляб, малко риба и вода и след дълги молби успяла да я накара да хапне. После Гостанца запитала жената коя е и откъде знае италианска реч; а тя отвърнала, че е от Трапани, че се нарича Карапреза и работи тук при някакви рибари, християни. Щом чула името „Карапреза“, Гостанца, макар и да била твърде опечалена, без сама да знае защо, си помислила, че това име е добро предзнаменование за нея, обнадеждила се малко и желанието й да умре я напуснало. Без да казва коя е и откъде е дошла, тя се обърнала към добрата женица с молба да се смили над нейната младост и да я посъветва как да постъпи, за да не бъде опозорена. Карапреза, нали била милостива и добра жена, я оставила за малко в колибата, побързала да прибере мрежите, а като се върнала, покрила я със своето наметало и я повела към Суза; когато стигнали в града, тя й казала: „Гостанца, ще те заведа в къщата на една сарацинка, много добра жена; аз често ходя при нея да й прислужвам, тя е стара и с добро сърце, ще я помоля да се погрижи за теб, но аз съм уверена, че ще те приеме на драго сърце и ще те гледа като своя дъщеря; а ти, докато живееш при нея, старай се във всичко да й угаждаш, та да заслужиш нейното благоразположение, докато Бог не ти отреди по-добра съдба.“ Речено-сторено. Старата сарацинка изслушала Карапреза, погледнала девойката в лицето и се разплакала, после я прегърнала и целунала по челото и я въвела в своя дом, където живеела с още няколко жени без никакъв мъж в къщи; те изработвали разни предмети и украшения от коприна, палми и кожа; след няколко дни и Гостанца се научила да прави това-онова, седнала да им помага и дотолкова спечелила благоразположението и обичта на стопанката и на останалите жени, че те просто я носели на ръце; с тяхна помощ за кратко време тя успяла да научи и техния език.

По времето, когато девойката живеела в Суза, а в Липари домашните й я били вече оплакали, защото я мислели за умряла, в Тунис управлявал владетел на име Мериабдела; ала някакъв младеж, от много знатен и могъщ род от Гранада, заявил, че туниската държава трябва да принадлежи нему, насъбрал голяма войска и потеглил против туниския владетел, за да го свали от трона. Това стигнало До ушите на Мартучо Гомито, който продължавал да лежи в тъмницата; той знаел много добре езика на берберите, чул, че туниският владетел събира голяма войска, за да се брани, и казал на един от тъмничарите: „Ако успея да поговоря с владетеля, сигурен съм, че ще съумея да му дам съвет, който ще му помогне да спечели тая война.“ Пазачът предал тия думи на своя началник, който пък тозчас уведомил владетеля. Владетелят заповядал да доведат Мартучо, запитал го какъв съвет мисли да му даде, а Мартучо отвърнал: „Господарю мой, доколкото съм забелязвал при предишните ми посещения из вашите страни, струва ми се, че в сраженията вие разчитате най-вече на стрелците с лък: поради това смятам, че ако успеем да наредим така, че стрелците на вашия противник да нямат достатъчно стрели, и, обратно — вашите да разполагат със стрели в изобилие, вие ще спечелите битката.“

Владетелят отвърнал: „Разбира се, аз съм убеден, че ще победим, ако успеем да направим това.“ Тогава Мартучо продължил: „Господарю мой, това може да стане много лесно, стига да искате. Чуйте какво трябва да се направи. Вие ще трябва да наредите за лъковете на вашите стрелци да бъдат изготвени по-тънки тетиви от тия, дето обикновено се употребяват, а после да направят и стрели, чиито нарези да са пригодени само за тия тетиви; налага се обаче всичко това да бъде извършено в най-голяма тайна, та противникът да не узнае нищо, иначе лесно ще намери средство против това. А сега ще ви обясня защо пи предлагам да направим така: както ви е известно, когато стрелците на неприятеля изразходват всичките си стрели, а вашите стрелци своите, за да продължат сражението, враговете ще почнат да събират стрелите, изстреляни от вашите стрелци, а те пък от своя страна ще почнат да събират вражеските; ала противникът няма да може да използува вашите стрели, защото те ще бъдат с малки нарези, които не стават на лъкове с дебели тетиви; в замяна на това вашите стрелци ще могат да употребят вражеските стрели, защото, макар и да са с по-широки нарези, това няма да попречи да бъдат изстрелвани от лъкове с по-тънки тетиви; ето как вашите стрелци ще разполагат със стрели в изобилие, докато вражеските няма да имат с какво да се сражават.“