Декамерон

В Рим — някога слава на света, а сега негова опашка63

 — не много отдавна живял младеж на име Пиетро Бокамаца, от твърде почтено римско семейство, който се влюбил в една прекрасна девойка, истинска хубавица, на име Аньолела, дъщеря на някой си Джилиоцо Сауло, човек от простолюдието, когото римляните твърде много почитали. Като се влюбил в девойката, Пиетро така успял да нареди работата, че и тя започнала да го обича не по-малко, отколкото той нея. Подтикван от пламенните си чувства и като не можел повече да издържа на горестното терзание, причинено от желанието му да я притежава, той я поискал за жена: но неговите близки, щом узнали, веднага се нахвърлили срещу него и почнали да го упрекват най-сурово за това негово намерение; едновременно с това те пратили да известят Джилиоцо Сауло по никакъв начин да не се съгласява е искането на Пиетро, защото в противен случай те нямало да го признават повече ни за приятел, ни за роднина. Като разбрал, че му затворили единствения път, по който се надявал да осъществи своето желание, Пиетро едва не умрял от мъка, защото, ако Джилиоцо се бил съгласил, той щял да се ожени за дъщеря му мимо волята на своите близки; но все пак решил да свърши тая работа, стига девойката да е съгласна, а след като узнал чрез едно доверено лице, че и тя има същото желание, двамата се уговорили да избягат от Рим.

Пиетро приготвил всичко необходимо и една сутрин рано двамата е Аньолела възседнали конете и препуснали към Алани, където Пиетро имал приятели, на които можел да се допери напълно; докато яздели (тъй като нямало възможност да консумират брака си, защото се страхували да не ги преследват), те разговаряли ни своята любов и от време на време си разменили по някоя целувка.

Пиетро не познавал много добре пътя, затова, като излезли от Рим и изминали не повече от осем мили, вместо да запият надясно, свърнали наляво; а преди да извървят и две мили, зърнали някакъв малък замък; оттам пък ги забелязали тях и от замъка веднага изскочили дванадесетина въоръжени мъже; девойката ги видяла едва когато дошли съвсем близо до тях и успяла само да извика: „Да бягаме, Пиетро! Тия искат да ни нападнат.“ Обърнала коня си към близката гъста гора, пришпорила го, заловила се с две ръце за лъка на седлото, а конят, усещайки шпорите, препуснал из гората. Пиетро, който гледал повече лицето на Аньолела, отколкото пътя пред себе си, не успял като нея да забележи веднага въоръжените мъже и докато се оглеждал да ги види къде са и откъде идват, те го настигнали, хванали го и го смъкнали от коня; попитали го кой е, той им казал, тогава те почнали да се съветват помежду си и след малко отсъдили: „Тоя човек е приятел на нашите, неприятели; затова не можем Да постъпим с него другояче, освен да му съблечем дрехите, да му вземем коня, а него да обесим на някой от тия дъбове, напук на рода Орсини.“ Всички били единодушни и заповядали на Пиетро да се съблече.

Докато той се събличал, предчувствувайки близкия си край, изведнъж от гората изскочили около двайсет и петима въоръжени мъже, които стояли там в засада, и се нахвърлили върху първите, викайки: „Смърт! Смърт за вас!“ Изненаданите разбойници пуснали веднага Пиетро и понечили да се бранят, но като видели, че враговете им са повече на брой от тях, хукнали да бягат, а ония се впуснали подире им. Като видял тая работа, Пиетро си събрал набързо нещата, възседнал коня си, пришпорил го и препуснал с възможно най-голяма бързина в същата посока, накъдето видял, че побягнала Аньолела. Но като не забелязал в гората ни път, ни пътека, ни следи от копита, смятайки, че е избягнал опасността да попадне както в ръцете на тия, дето го заловили, така и в ръцете на ония, дето пък нападнали първите, обзет от безкрайна мъка, задето не успял да открие своята любима, той се разплакал и почнал да се лута насам-натам из гората и да я вика. Ала никой не му отговорил и Пиетро нито смеел да се върне, нито знаел къде ще излезе, ако продължи в същата посока; отгоре на всичко се боял и от дивите зверове, които обикновено живеят из горите; страхувал се за себе си и за девойката, дори му се струвало, че вижда как я дави ту мечка, ту вълк. Така клетият Пиетро се лутал цял ден из гората, викал, крещял, понякога си мислел, че върви напред, а всъщност се връщал назад, и най-сетне така отмалял от викане, плач, страх и глад, че не бил в състояние да направи ни крачка повече. Като почнало да се смрачава, съвсем се объркал, затова потърсил един по-висок дъб, слязъл от коня, вързал го за дървото, а той се покатерил на дъба, за да не го изядат зверовете. Малко след това луната изгряла, станало по-светло, но Пиетро — нали се боял да не падне — не смеел да заспи, а и да имал възможност, пак нямало да може да затвори очи от мъка и мисли по своята любима; ето защо той бодърствувал цяла нощ, въздишайки, плачейки и проклинайки своята зла орис.