Декамерон

Като свършили тая работа, единият от тях се обадил: „Ами сега кой ще влезе вътре?“ Другият отвърнал: „Аз — не!“ — „И аз няма да влезна — казал първият. — Нека тая работа я свърши Андреучо.“ — „Дума да не става“ — възразил Андреучо, но двамината се обърнали към него и му се сопнали: „Как така няма да влезеш? Бог ни е свидетел, че ако не влезеш, така ще те цапардосаме по главата с някой от тия железни пръти, че ще те пратим на оня свят.“

Андреучо се изплашил и влязъл, като си помислил: „Тия ме накараха да влезна вътре, за да ме измамят; след като им предам всичко, докато аз се мъча да се измъкна от ковчега, те ще изчезнат и пак ще си остана с празни ръце.“ Затова решил най-напред да прибере своя дял и като си спомнил за скъпоценния пръстен, за който му говорили, щом се спуснал, първата му работа била да го измъкне от пръста на архиепископа и да го надене на своя; после им подал пасоха, митрията и ръкавиците, съблякъл покойника по риза, предал им едно по едно всичко и казал, че вече няма нищо. А те продължавали да твърдят, че там трябва да е и пръстенът и настоявали да го търси навсякъде; Андреучо все повтарял, че го няма, преструвайки се, че продължава да се рови и ги накарал доста да почакат. Ала те били не по-малко хитри от него, наредили му да потърси по-внимателно и издебвайки сгоден момент, издърпали подпората изпод капака и побягнали, като оставили Андреучо в ковчега.

Човек лесно може да си представи какво е изпитал в тоя миг Андреучо. Той се опитал на няколко пъти да повдигне капака ту с глава, ту с рамене, ала напразно; накрая, съкрушен от мъка, припаднал и се свлякъл връз трупа на архиепископа, така че, ако някой би ги видял в този миг, трудно би могъл да познае кой от двамата е истинският мъртвец — архиепископът или Андреучо. Когато се посъвзел, Андреучо започнал горко да ридае, защото разбрал, че с него ще се случи неизбежно едно от двете: или ще умре от глад и от смрадта на разядения от червеите труп, ако никой ме рече вече да отвори ковчега, или пък, ако го намерят тук, ще го обесят като крадец.

Докато размишлявал така, потънал в печал, той чул стъпки и гласове на много люде, които, както се досетил, били дошли в църквата със същите намерения, с каквито се били промъкнали по-преди той и другарите му. Андреучо се изплашил още повече. Но когато ония отворили ковчега и подпрели капака, почнали да се препират кой да влезе; и тъй като никой не се решавал да го стори, най-сетне след дълги препирни някакъв свещеник рекъл: „От какво толкова се боите? Да не мислите, че ще ви изяде? Мъртъвците не ядат живи хора: аз ще влезна.“ След тия думи той подпрял с гърди ковчега, отметнал глава и спуснал краката си вътре, за да влезе. Щом го видял, Андреучо се надигнал и сграбчил свещеника за единия крак, преструвайки се, че уж иска да го издърпа навътре. Свещеникът изкрещял от страх и изскочил от ковчега, а другите се изплашили и хукнали да бягат презглава, сякаш ги гонели хиляди дяволи, като оставили ковчега отворен. Щом видял тая работа, обзет от неописуема радост, Андреучо веднага се измъкнал от ковчега и излязъл от църквата по същия път, по който бил влязъл. В това време почнало да се разсъмва; Андреучо продължил да върви наслуки, с пръстена на ръката си; излязъл на морския бряг и накрая се добрал до своята странноприемница, където и стопанинът, и другарите му цяла нощ се тревожили какво може да му се е случило. Когато той им разказал патилата си, стопанинът на странноприемницата го посъветвал да напусне веднага Неапол. Андреучо побързал да последва съвета му и се прибрал в Перуджа; той бил отишъл да купува коне, а вложил цялото си състояние в един пръстен.

НОВЕЛА VI

След като изгубва двамата си синове, мадона Беритола бива намерена на един остров заедно с две сърнета; тя отива в Луниджана, където единият й син постъпва на служба у владетеля на областта, залюбва се с дъщеря му и бива хвърлен в затвора; Сицилия въстава против крал Карло38

; майката разпознава сина си, който се оженва за дъщерята на своя господар; в това време намират и брат му и двамата отново възвръщат предишното си високо положение.

Дамите, а заедно с тях и младежите, се смели много на патилата на Андреучо, разказани от Фиамета; когато Емилия разбрала, че новелата е стигнала до своя край, по нареждане на кралицата започнала така:

— Тежки и досадни са превратностите на съдбата, но тъй като всеки път, щом стане дума за тях, нашият дух — иначе така склонен да задреме под ласките на съдбата — се пробужда, аз смятам, че никога не е излишно тия превратности да бъдат припомнени както на щастливците, така и на нещастните, защото от това първите ще станат по-предпазливи, а вторите ще намерят утеха. Затова — въпреки че по този въпрос бе говорено доста и преди — аз възнамерявам да ви разкажа една колкото истинска, толкова и трогателна новела; макар тя и да има щастлив край, той е предшествуван от такова силно страдание, че човек едва ли ще повярва то да е било смекчено от последвалата го радост.