Декамерон

Понеже момчето не се обаждало, Андреучо взел да вика още по-силно, но нищо не помогнало; това му се сторило подозрително и той, макар и късно, почнал да се досеща за скроената измама. Като се покатерил на ниската стена, която преграждала мястото откъм улицата, той скочил и се запътил към вратата на добре познатия му вече дом; дълго тропал, викал, блъскал — никой не се обадил. После се разридал като човек, който ясно съзнава бедата, в която е изпаднал, и занареждал: „Тежко ми и горко! Колко малко ми трябваше, за да загубя и петстотинте флорини, и сестра си!“ Наговорил какво ли не още и пак почнал да блъска вратата и да вика; такъв шум вдигнал, че мнозина от съседите се събудили и станали, защото не можели да понасят врявата; а една от слугините на оная жена, преструвайки се на сънена, се показала на прозореца и запитала сърдито: „Кой чука там долу?“ — „Как, нима не ме познаваш? — учудил се Андреучо. — Аз съм Андреучо, братът на мадона Фиордализо.“ А тя му. отвърнала троснато: „Слушай, приятелю! Ако си препил, иди да се наспиш, пък утре ела пак; не познавам никакъв Андреучо, не мога да разбера какви ги дрънкаш; я си върви и ни остави на мира, остави ни да спим!“ — „Какво? — креснал Андреучо. — Не можеш да разбереш какво ти казвам ли? Има си хас! Но щом сицилианското родство се забравя толкова скоро, дай ми поне дрехите, които оставих у вас, и аз ще си отида по живо, по здраво!“

А тя му отвърнала, едва сдържайки смеха си: „Човече, ти май сънуваш, а?“ Докато изрекла това, тутакси се отдръпнала и затворила прозореца. Андреучо вече напълно се убедил, че е изпаднал в беда; мъката едва не превърнала гнева му в ярост и той решил да си възвърне със сила това, което не успял да получи с думи. Сграбчил един голям камък и заблъскал по вратата още по-яростно от преди. Поради това мнозина от съседите, които се били събудили и станали от постелите си още в самото начало, предполагайки, че той е някакъв нахалник, дошъл да досажда на порядъчната жена, и си измисля разни врели-некипели, ядосани от непоносимия шум, който той вдигал, като чукал на вратата, се показали на прозорците и се развикали срещу него, също както кучетата от една махала лаят чуждо куче: „Ама че простащина! Да дойдеш в такъв час пред дома на една почтена жена и да дрънкаш глупости! Хей, човече, я си върви, бъди така добър, остави ни да спим! Ако ли пък имаш някаква сметка с нея, ела утре! Какво си седнал да ни безпокоиш посред нощ!“ Навярно насърчен от тия думи, някакъв мъж, който се намирал в къщата — сводникът на жената, когото Андреучо не бил виждал и за когото нищо не бил чувал, — се показал на прозореца и изръмжал страшно и заплашително: „Кой е там?“ Андреучо погледнал нагоре, отдето прокънтял гласът, и зърнал някакъв човек, който (доколкото той успял да различи) му се сторил як мъжага, с гъста черна брада; той се прозявал и си триел очите, сякаш току-що бил вдигнат от леглото след дълбок сън. Андреучо отвърнал не без страх: „Аз съм брат на дамата, дето живее в тая къща.“ Ала оня не дочакал края на отговора му и изръмжал още по-заплашително: „Не мога да разбера какво още ме сдържа, та не слезна да ти ударя толкова тояги, колкото са нужни да се пръждосаш, досадно магаре такова, пияницо недни, дето не ни оставяш да спим!“ После се прибрал и затръшнал прозореца.

Неколцина от съседите, които знаели много добре що за птица бил оня, се заели да увещават най-приятелски Андреучо: „Човече, за бога, върви си! Да не искаш да те пречукат тук посред нощ? Върви си за твое добро!“ Поради това, изплашен от гласа и вида на оня човек и подтикван от увещанията на съседите, които, както му се сторило, говорели така от състрадание към него, безкрайно огорчен и изпаднал в отчаяние заради загубата на парите си, Андреучо се запътил към странноприемницата, следвайки посоката, по която през деня вървял след слугинята, без да знае къде отива.