Декамерон

Те се разхождали из градината безкрайно доволни, виели пъстри венци от клопките на най-различни дървета, наслаждавали се на чуруликането на рояците пойни птици, които сякаш се надпявали, и изведнъж забелязали още нещо, което ги накарало да възкликнат възторжено и което, грабнати от приятната гледка, не били забелязали преди; градината гъмжала от прекрасни животни, може би стотици породи, и те почнали да си ги сочат един на друг: ето тук подскачат зайци, виж, по-нататък лежат сърни и сърнета, ей там пък пасат млади елени. А освен тях имало безброй други животни, които се разхождали кротко, сякаш били опитомени; тази гледка била още едно удоволствие, което се прибавило към другите.

След като обходили навсякъде и се нагледали ту на едно, ту на друго, те наредили да сложат масите край хубавия водоскок, изпели шест песнички, изиграли няколко танца, а после, по волята на кралицата, седнали на трапезата, където им поднесли голям брой изкусно и добре приготвени най-изтънчени блюда; като се развеселили, те станали от трапезата и отново се отдали на музика, песни и танци, докато най-сетне кралицата решила, че станало твърде горещо и който иска, може да отиде да си почине.

Някои се прибрали да си полегнат, а другите, омаяни от красотата на гледката, решили да останат при водоскока; и докато ония спели, едни от тях седнали да четат романи, други — да играят шах или дама. Но като ударил деветият час, всички станали, напръскали си лицето със студена вода и по волята на кралицата се отправили към водоскока, където насядали в станалия пече обичаен за тях ред, очаквайки да започнат разказите на предложената от кралицата тема.

Първият, на когото кралицата дала думата, бил Филострато, и той започнал.

НОВЕЛА I

Мазето от Лампорекио се престорва на глухоням, става градинар в една женска обител и всички монахини се надпреварват да спят с него.

— Прелестни дами, твърде голям е броят на неразсъдливите мъже и жени, които са напълно убедени, че щом някоя девойка сложи бяло покривало на главата си, а върху тялото си навлече черно расо, престава да бъде жена и да изпитва присъщите на жените желания, сякаш, като стане монахиня, се превръща в камък; а когато същите хора чуят случайно нещо, което да противоречи на тия техни разбирания, се възмущават така, сякаш е извършен бог знае какъв грях против природата; но те постъпват така, без да мислят, и забравят, че самите те се чувствуват неудовлетворени, макар че разполагат с пълната свобода да вършат каквото си искат; забравят и колко е голямо влиянието на безделието и самотата. Мнозина са и тия, дето са напълно убедени, че мотиката и лопатата, лошата храна и несгодите лишават селяните от всякакви похотливи желания и притъпяват техния ум и схватливост. С малката новела, която ще ви разкажа по волята на кралицата, без да прекрачвам определените от нея граници, искам да ви обясня колко много се заблуждават всички, които разсъждават така.

Из нашия край имало, пък и все още съществува, един женски манастир, прочут със своята святост; но за да не накърня с нещо славата му, аз няма да спомена името му; и така, не много отдавна, в същия този манастир останали не повече от осем монахини, заедно с абатисата, и всичките били млади; имало там и някакъв добър човечец, дето се грижел за прекрасната им градина; но понеже бил недоволен от парите, които му давали, той, след като си уредил сметките с иконома на манастира, напуснал и се прибрал в родното си село Лампорекио.

Там го посрещнали най-дружески; сред посрещачите се намирал и някакъв млад селянин, здрав, силен и красив — колкото може да бъде един селянин, на име Мазето, който го запитал къде се е губил толкова време. Добрият човечец, който се казвал Нуто, му обяснил; после Мазето поискал да узнае какво е работил в манастира. Нуто отвърнал: „Грижех се за тяхната голяма и хубава градина, освен това от време на време ходех в гората за дърва, носех вода, вършех и други дребни услуги; но монахините ми плащаха толкова малко, че едва ми стигаше за обуща. Пък и всички те са млади и са едни такива, сякаш дяволът се е вселил и тях: в нищо не можеш да им угодиш; случваше се, като копаех градината, някоя да ми каже: «Сложи това тук!», друга: «Не онова, а това!», трета пък ми измъкваше мотиката от ръката и викаше: «Не така!»; дотолкова ми дотягаха, че оставях и работа, и всичко и излизах; затова, било за едно, било заради друго, реших да не оставам повече там и се прибрах. Като си тръгвах, икономът ме помоли, ако намеря някой годен за тая работа, да му го пратя, и аз му обещах: но дано Бог му даде толкова здраве, колкото аз ще се погрижа да му намеря или да му пратя някого.“