Декамерон

Докато слушал тия нейни слова, месер Рикардо изпитвал неизмерима мъка, а когато тя млъкнала, казал: „Ах, душо моя! Какво говориш? Нима не те е грижа за честта на твоите родители, нима не мислиш за твоята собствена чест? Нима вместо да се върнеш в Пиза като моя жена, предпочиташ да останеш тук като наложница на тоя човек и да тънеш в смъртен грях? Та щом му омръзнеш, той ще те изгони най-позорно; ако се прибереш при мен, ще ми бъдеш все така скъпа и ще останеш господарка на моя дом и след смъртта ми. Нима заради тая необуздана, нечестива страст заедно с твоята чест ще опетниш и моята — честта на човека, който те обича повече от собствения си живот? Хайде, надеждо моя, престани да говориш така, върни се при мен; отсега нататък, след като знам какво искаш, ще полагам повече усилия; затова, скъпа моя, промени решението си и ела с мен; откакто те няма, нито миг не ми е било добре.“ Но тя отвърнала: „Не искам никой да се тревожи за честта ми (пък и сега с вече късно), то си е моя работа! Родителите ми трябваше да помислят за това по-рано, когато ме дадоха за ваша жена. Тогава те не помислиха за честта ми, сега пък аз не искам да се грижа за тяхната; казвате, че сега съм извършила смъртен грях: пак ще го сторя, не се безпокойте. Ще ви кажа още нещо: откакто съм тук, все си мисля, че съм съпруга на Паганино, а докато бях в Пиза, все ми се струваше, че съм ваша любовница, защото, доколкото си спомням, планетите на двама ни се срещаха според фазите на луната и според разни геометрически изчисления; а Паганино не ме пуска по цяла нощ от обятията си, притиска ме, хапе ме — нека Бог ви разкаже вместо мен какво прави тоя човек! Казахте, че сте щели да полагате повече усилия. За какво? Да свършите работата надве-натри, и то пряко сили, така ли? Знам ви аз, че сте станал добър ездач, ама след като престанахте да ме виждате! Вървете си и се помъчете да си поживеете, че като ви гледам, все ми се струва, че сте взели тоя живот назаем — толкова слабичък и мършав изглеждате. Ще ви кажа още нещо: ако тоя човек ме остави (а струва ми се, че той няма такива намерения, от мен зависи дали да остана при него), когато и да се случи това, аз никога няма да се завърна при вас; та нали ако ви изстискат, от вас няма да излезе дори паничка сос; а след като веднъж съм била при вас и съм заплатила за това скъпо и прескъпо, ще си потърся късмета другаде. Пак ви повтарям, че тук няма ни празници, ни предпразници, затова искам да остана; а вие си вървете с бога, и то колкото се може по-скоро, защото, ако не си тръгнете, ще почна да викам, че искате да ме изнасилите.“

Щом видял, че нищо няма да излезе и най-сетне разбрал каква глупост е сторил, като се е оженил така слабосилен за такава млада жена, месер Рикардо излязъл от стаята тъжен и печален и дълго увещавал Паганино, но без всякаква полза. Накрая, след като не успял да постигне нищо, оставил жена си, прибрал се в Пиза и така се побъркал от мъка, че като излизал из града, на всички, които го поздравявали или питали нещо, той отвръщал по един и същи начин: „Проклетата дупка не признава празник!“ Скоро след това месер Рикардо умрял. Щом узнал за станалото, Паганино, знаейки колко много го обича дамата, я направил своя законна съпруга и двамата, без да спазват ни празници, ни предпразници, ни пости, работели, докато грохнат, и добре се забавлявали. Ето защо, мои скъпи дами, аз мисля, че в спора с Амброджоло Бернабо е яздил коза по нанадолнище.

Новелата предизвикала такъв смях у цялата дружина, че после всички ги болели устата; дамите били единодушни, че Дионео е казал самата истина и че Бернабо бил голям глупак. Когато новелата свършила и смехът утихнал, кралицата установила, че е станало късно, че всички са разказали своите новели и че е дошъл краят и на нейното царуване; затова, съгласно установения ред, тя свалила венеца от главата си, положила го на главата на Неифила и се обърнала към нея със следните слова:

— Скъпа дружке, нека сега ти имаш власт над тоя малък народ! — После отново седнала.

Удостоена с тая чест, Неифила поруменяла и заприличала на свежа роза в ранна априлска или майска утрин, а полуприведените й прелестни очи заблестели като зорница. Всички изразили най-радостно благоразположението си към кралицата и след като сдържаният шепот стихнал, Неифила събрала смелост, поизправила се и казала: