Десетата зала

— Не е нужно да ви казвам, че тези растения не са на разположение през цялата година — обясняваше Боне. — Трябва да ги събираме и да ги съхраняваме за зимните месеци. Тук долу е хубаво и прохладно, затова се запазват добре, стига да са на сухо. Плодовете и поветицата са сигурна работа. С тях никога не сме имали проблем. Дивият ечемик е по-капризен. Ако няма от онези черни или пурпурни налепи, не става за нищо. Как наричахте налепите? Все забравям.

— Склеротия — автоматично отговори Сара с пресъхнала от страх уста.

— Не те чувам. Говори по-високо — намръщи се Боне.

— Ерготи — обади се Пеле.

— Да! Точно така, ерготи. Без тях ечемикът е пълен боклук. За нищо не става. Затова трябва да се търси такъв с пурпурни налепи по класовете. Тогава върши работа. Всичко трябва да се приготви, но не да кипи. Да къкри тихо, все едно правиш бобена чорба. Ако го правиш дълги години като Пеле и мен, започваш да придобиваш усет и всеки път се получава идеален резултат.

— На колко си години, Боне? — обади се Люк.

Кметът спря да бърка и почеса четината си.

— Винаги се замислям — отвърна той. Пеле се засмя. — Не съм най-старият, да знаеш. Онзи фермер, Дювал, дето гледа свине. Той е най-старият. Аз съм на двеста четирийсет и две, но жена ми казва, че не изглеждам и ден по-дърт от сто и осемдесет! — Пеле намери това за много смешно и се разкисна като жена. — Научих се да правя чая от баща си Гюстав. Той пък се научил от дядо ми Бернар. А Бернар пък се учил от прадядо ми Мишел Боне, който, доколкото знам, на младини бил монах в манастира, преди да го напусне през хиляда триста и седма, когато били затрити тамплиерите. Не е зле, а? Само четири поколения Боне за седемстотин години!

На масата имаше пластмасова кутия с дръжка. Боне извади от нея подвързана с червена кожа книга. Ръкописът от Руак.

Люк поклати глава, щом го видя.

— Имаш проблеми с прочитането му ли, Боне?

— Ако трябва да съм откровен, да, ако не броя няколкото реда на латински, написани през хиляда триста и седма, което върви с родовата ми дата, която споменах току-що. Може би ще успея да те убедя да ми кажеш за какво се говори в книгата. Но и да не го направиш, няма проблем. Мисля, че имам доста добра представа какво пише вътре. Картинките са повече от красноречиви. Онзи Бартомио, който бил на двеста и двайсет… предполагам, че е познавал доста добре прадядо ми.

— Колко често го пиете? — поинтересува се Люк.

— Чая ли? Веднъж седмично. Винаги късно през нощта, когато няма опасност някой идиот да се натресе в селото и да досажда. Сигурно може да го пием и по-рядко, но такава е традицията, пък и, честно казано, на нас ни харесва. Пил съм го повече от десет хиляди пъти, а не ми е омръзнал. Ще видите.

— Няма начин да ни накараш да участваме — каза Люк.

— Така ли? — сви рамене Боне. Потопи пръст в тенджерата и го извади червен. Облиза го и заяви: — Ето, готов е. Хубав руакски чай. Какво мислиш, Пеле?

Докторът сръбна малко от черпака.

— Не си спомням по-добро вариво — разсмя се той. — Съжалявам, че се налага да чакам.

— Е, ти и аз, стари приятелю. Тази вечер ние сме пазителите. Специални пазители за специални гости. — Боне се огледа. — Жак! — извика той. — Къде си, по дяволите?

Синът му се появи от един от коридорите.

— Готови сме — съобщи му Боне. — Кажи на останалите.

Люк и Сара се хванаха за ръце. Дланта й беше отпусната и студена. Нямаше какво да й каже освен да прошепне: „Всичко ще бъде наред, бъди силна.“ Не след дълго се чу приглушен звук на камбана, който продължи не повече от половин минута, след което замлъкна.

Селяните започнаха да пристигат на групи по трима и четирима.

На външен вид никой не бе по-млад от двайсетина години. Повечето мъже и жени бяха на възраст, но Люк можеше само да предполага на каква точно. Появи се и Одил, която погледна виновно към закопчаната двойка до стената. Имаше може би трийсет или четирийсет души на нейните години. Като цяло селяните се събираха на групи според възрастта, разхождаха се напред-назад, шепнеха си и като че ли се чувстваха неудобно в присъствието на непознати. Всичко на всичко имаше най-малко двеста души, но Люк изгуби точния им брой, докато помещението се пълнеше.

Боне почука по тенджерата с черпака, за да привлече вниманието към себе си.

— Добри хора — извика той. — Елате да бъдете обслужени. Не се стеснявайте от гостите ни. Знаете кои са те. Не им обръщайте внимание. Хайде, кой е пръв тази вечер?

Селяните се наредиха на опашка и всеки получи картонена чашка, пълна догоре с горещ червен чай. Някои го отпиваха с наслада на малки глътки, сякаш бе чаша обикновен чай. Други, особено по-младите, го гълтаха наведнъж.

На Люк му хрумна, че приличат на примерни енориаши, чакащи да получат причастие. Боне обаче не беше свещеник. Хилеше се и пускаше шеги, докато наливаше от отварата, и се кикотеше, когато без да иска разливаше малко върху масата.

Накрая получи дажбата си и последната селянка, старица с дебели бедра и сива коса на кок. Жената прошепна нещо на Боне.