Десетата зала

— Едната беше рецепторът 5-НТ2А. Това е серотонинов рецептор в мозъка, който контролира импулсивността, яростта, агресията и тъй нататък. Нещо в твоя бъркоч е много силен стимулатор на този рецептор. Не бих могъл да кажа нещо положително за медицинското му приложение. С подобни медикаменти можеш да накараш човек да бъде доста гаден. Другата цел е далеч по-здравословна.

— По-точно? — попита тя.

— Фосфодиестераза тип пет — каза той и й намигна, сякаш Сара знаеше какво има предвид.

— Извинявай, но какво означава това?

— Фосфодиестераза-5 е ензим, свързан с активността на гладките мускули. Нещо в отварата е изключително мощен инхибитор на това вещество, а знаеш ли в какво са добри те?

— Фред, това изобщо не е в моята област.

Той се ухили като смутен ученик.

— В сравнение с това нещо виагра е ментово бонбонче!

— Майтапиш се!

— Ни най-малко. Този твой бъркоч може да те запрати в небето по-високо и от хвърчило, да те превърне в секс машина с много гаден характер и да ти осигури много, ама много дълъг живот.

Люк я слушаше как предава сбитото обобщение на Прентис. За миг в съзнанието му изникна образът на човека птица с огромния фалос от десетата зала, който се смени с горчивата мисъл за приятния учен, на когото не бе съдено да доживее до сутринта. Сърце не му даваше да й каже, че Фред го няма. Искаше Сара да остане силна.

— И после си тръгна ли? — попита той.

— Не веднага. Останах, докато му намериха стая в отделението, после се върнах в хотела да си взема багажа. На вратата ми се почука. Отворих и двама мъже нахлуха вътре. Не успях дори да изпищя. Единият ми запуши устата. — Сара се разплака. — Изгубих съзнание.

Люк я прегърна отново, докато тя хлипаше и разказваше остатъка от историята.

— Събудих се в пълен мрак, с лепенка на устата. Почти не можех да дишам. Сигурно са ме упоили, защото бе минало много време и всичко се беше прецакало. Мисля, че бях в багажник на автомобил. Сигурно ме бяха качили на някой ферибот. Не зная колко време мина, но когато пристигнах, бях много зле и ужасно обезводнена. Одил беше тук. Тя се погрижи за мен, ако може да се нарече така. Това е затвор. Какво искат те, Люк? Не ми казват какво искат.

— Не съм сигурен. — Люк я отдръпна от себе си и я погледна право в очите. — Ако искаха да ни убият, вече щяха да са го направили. Искат нещо от нас. Ще видим, но трябва да ми повярваш, всичко ще се оправи. Няма да им позволя да те наранят.

Тя го целуна. Не страстно, а с благодарност. Хвана двете му ръце и огледа лявата.

— Инфекцията ти намалява.

Той се разсмя.

— Ама че си наблюдателна.

— Тревожех се за теб — с усмивка призна тя.

Той също се усмихна.

— Благодаря. Хапчетата действат.

Резето изщрака и вратата се отвори. На прага отново се появи Боне с пистолет в ръка.

— Добре, време е — каза той.

Люк дръпна Сара зад себе си и направи заплашителна крачка напред.

— Време за какво? Какво искаш от нас?

Очите на Боне бяха мътни. Приличаше на ужасно уморен и останал без сили човек, но твърдо решен да не заспива.

— Ще видите.

35.

Намираха се в прохладно помещение без прозорци с размерите на училищен физкултурен салон или квартално кино. Беше твърде голямо, за да е просто мазе на някоя от къщите. Ако все още се намираха в селото, както подозираше Люк, то помещението трябваше да бъде някъде под улицата и до него да има достъп от няколко къщи. По краищата се отделяха няколко коридора и той реши, че може би всеки от тях води към нечий дом.

Стените бяха от вездесъщия варовик, но подът бе покрит с дъски, изгладени от годините и застлани с разнообразни килими, повечето големи, с пищни ориенталски мотиви в различни оттенъци на зеленото, синьото, червеното и розовото. Помещението се осветяваше от евтини индустриални флуоресцентни лампи, закрепени на гипсовия таван. Надолу по стените се спускаха медни тръби.

Люк и Сара седяха един до друг на дървени столове покрай една от дългите стени. Дясната й китка и неговата лява бяха закопчани с белезници за две от тръбите.

На отсрещната стена древен грамофон въртеше стара плоча. Помещението беше изпълнено с дрънчаща, стара bal-musette — танцова музика на акордеон с бърз и неспокоен ритъм.

В центъра имаше здрава сгъваема маса. Боне и д-р Пеле се суетяха около огромна тенджера върху голям котлон с открит реотан, който беше нажежен до червено. Съдът приличаше по-скоро на войнишка бака, в която можеше да се сготви храна за двеста души, черпакът също беше неимоверно голям. Издигащата се пара изпълваше въздуха със сладък, почти плодов аромат.

Люк и Сара познаваха тази миризма от кухнята в лагера на експедицията.

Боне продължаваше бавния си монолог, говореше високо, за да надвика музиката. Имаше нелепия вид на готвач, изпълняващ шоу пред закопчана с белезници публика.