Десетата зала

Освен това неспокойна и хладна. Личеше си по принудената усмивка, в която бяха извити устните й с цвят на праскова. Поздрави я и я целуна официално по бузите, сякаш никога не са били близки. Кожата й бе фина, почти прозрачна и отдолу прозираха розовите капиляри. Преди да се дръпне, Люк долови аромата на косата й. Нямаше химикали; миризмата бе чисто нейна и той си спомни как на времето се забавляваше, като махаше шнолата й и светлокестенявата коса се посипваше по гърдите й, а Люк заравяше лице в копринената мекота.

— Изглеждаш добре — рече той.

— Ти също.

Сара определено имаше свой стил. Беше превърнала мъжкото кожено рокерско яке в женско благодарение на тюркоазния копринен шал, който отговаряше на цвета на очите й. Велурената й пола и високите до прасците ботуши прилепваха плътно по стройните й крака.

— Как мина полетът ти?

— Съвсем нормално. — Тя се огледа. — Мога ли да оставя багажа си някъде?

Люк крачеше из кръга и я чакаше да излезе от караваната. Обедното слънце бе ярко, но през този сезон не успяваше да стопли много земята. Сара не се бе преоблякла и това го зарадва. Изглеждаше добре, точно като онази Сара, която бе познавал преди.

— Караваната става ли? — попита той.

— Била съм и на доста по-лоши места.

— Но пък за сметка на това имаме добро финансиране.

— Така чувам.

Люк се усмихна и посочи към манастира.

— Искам да ти покажа оригиналния ръкопис, преди да са пристигнали останалите.

Абат Мено с радост извади за пореден път книгата от кутията от палисандрово дърво на бюрото му. Възрастният монах обаче като че ли се смути от красотата на Сара и побърза да излезе с извинението, че трябва да води обедната молитва.

След като останаха сами, двамата седнаха на обърнатите един срещу друг столове. Люк гледаше как Сара обръща страниците и се наслаждаваше на всяко повдигане на вежда и промяна на изражението. Тя държеше книгата в скута си. Тясната пола благоприлично събираше краката й.

Накрая Сара вдигна очи.

— Всичко това е наистина необикновено — рече.

— Както го представих ли?

Тя кимна.

— И още ли не си я превел?

— Работим по въпроса. Какво ще кажеш за растенията?

— Донякъде са стилизирани. Не са точно camera lucida

7

. Имам някои идеи, но засега ще ги задържа за себе си. Искам първо да видя пещерните рисунки. Става ли?

— Разбира се! Нямам намерение да те мъча от самото начало. Намираме се съвсем в началото на един дълъг процес.

Сара затвори книгата и му я подаде, като избягваше погледа му.

— Благодаря, че ме включи в екипа — неочаквано рече тя. — Много мило от твоя страна.

— Цялата комисия се съгласи. Успяла си да си изградиш сериозна репутация.

— Въпреки това можеше да предпочетеш някого друг.

— Не исках друг. А теб.

Веднага съжали за лошия избор на думите, но нямаше начин да си ги вземе обратно. В отговор тя го изгледа с ледено мълчание.

През прозореца се видя приближаващо такси.

— А, поредният пристигнал — с облекчение каза Люк.

До вечерта всички основни членове на екипа се бяха събрали. Последен пристигна израелецът Зви Алон, който караше кола под наем и след като му показаха караваната, се оплака, че не се нуждае от цялото това пространство.

Специално за случая по настояване на министъра на културата беше пристигнал и културният редактор на „Льо Монд“. В замяна на изключителен достъп до откриването на разкопките издателят се бе съгласил да не пуска репортажа, докато не получи официално разрешение от министерството.

Люк сметна, че вечерта изисква малко церемониалност и затова след вечерята от гъста агнешка яхния събра всички около огъня, отвори няколко бутилки добро шампанско и произнесе кратка приветствена реч на английски.

С вдигната високо чаша заяви, че за него е чест да бъде техен ръководител. Похвали френските власти и Националния център за научни изследвания за експедитивността им и изрази задоволството си, че са му дали зелена светлина за едногодишно пробно проучване с вероятност за по-нататъшна тригодишна програма след излизането на предварителния отчет.

След това представи присъстващите. Екип „Руак“, както го нарече, се състоеше от най-добрите представители в своята област — международна група от геолози, светила по пещерното изкуство, специалисти по кремъци, кости и полени, консерватори и пещерняци, които се познаваха от дългите години съвместна работа и срещи. Имаше дори специалист по прилепите, миниатюрен мъж на име Денойе, който се поклони срамежливо, когато чу името си, след което се скри в периферията като някой дребен крилат бозайник.

Накрая Люк стигна и до групата студенти, много от които бяха от неговия курс в Бордо, и заръча на Пиер и Джеръми да раздадат на екип „Руак“ пуловерите с официалната емблема на експедицията — стилизиран бизон.

Точно тогава откъм конюшнята се чу суматоха и някакъв дребен дебелак, воден от помощник с фенер, извика:

— Ехо! Ехо! Съжалявам, че закъснях. Аз съм мосю Телифер, председател на общинския съвет на Перигьо! Къде е професор Симар? Късно ли е да се обърна към групата?