Десетата зала

— Не обичат хора — обясни дребният мъж с мрачен тон, сякаш напълно споделяше мнението им. — Популацията е смесена, но най-многобройни са кафявите гладконоси прилепчета. Колонията е голяма, но не и огромна. Сигурен съм, че ще се махнат сами и ще се установят някъде другаде.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — каза Люк, а когато човекът прилеп му отговори с каменна физиономия, добави: — Е, какво мислиш за рисунките?

— Не ги забелязах — призна човекът прилеп.

В ранния следобед на корниза нетърпеливо се събра втората смяна. Люк поведе останалите старши членове и журналиста от „Льо Монд“ на обиколка из пещерата, като се държеше подобно на художник на откриването на собствена галерия. Всяко ахване, всяко мърморене, всеки удивен възглас го караше да потръпва от удоволствие.

— Да, наистина е невероятно. Да, знаех си, че ще бъдете потресени — непрекъснато повтаряше той.

Зви Алон го настигна между Залата на бизоните и прохода, който бяха кръстили Галерията на мечките, където имаше припокриващи се изображения на три големи кафяви мечки с изразително отворени пасти и четвъртити муцуни.

— Слушай, Люк — възбудено каза той. — Не мога да приема твърдението ти, че това е Ориняк. Изображенията не може да са толкова ранни! Полихромията е твърде развита.

— Не изказвам твърдение, Зви. Споделям само наблюдение въз основата на едно-единствено кремъчно оръдие. Погледни очертанията на тези мечки. Това е въглен, нали? Скоро ще имаме радиовъглеродни датировки и няма да е нужно да правим догадки относно възрастта. А ще знаем.

— Аз вече знам — рязко настоя Алон. — Изображенията са синхронни или по-късни от онези от Ласко. Прекалено развити са. Но въпреки това ми харесват. Великолепна пещера.

Люк не обърна внимание на Сара до края на обиколката. Бяха почти в дъното на пещерата, в неукрасената девета зала. Той прати останалите обратно към изхода, но задържа Сара до себе си. Всички други изглеждаха дундести и безформени в защитните си костюми. Нейният малък работен комбинезон й пасваше идеално. Изглеждаше неуместно елегантна — естествено, не като модел на шивашко ателие, но въпреки това невероятно стилна.

— Как я караш? — попита той.

— Добре. — Очите й блестяха от видяното. — Наистина добре.

— Подготвил съм обиколка специално за теб. Готова ли си да застанеш на четири крака и да видиш десетата зала?

— Готова съм да пълзя и цял километър за това. Но все пак да попитам, много прилепи ли има там?

— Не. Сякаш залата не им харесва. Трябва да попитам приятеля ни Денойе каква е причината.

Тя хвърли поглед към развълнуваната колония над главите им.

— Добре, да се заемаме с пълзенето.

Постелките на Моран правеха провирането по-лесно. Люк водеше. Сара го следваше и той бе леко развеселен, че й се налага едва ли не да навре лицето си в задника му. Стигнаха десетата зала и се изправиха. Личеше си, че Сара е замаяна от човешките следи върху стените и купола. Навсякъде имаше отпечатъци от длани, ярки като звезди в безлунна нощ.

— Видях снимките, Люк, но това е невероятно.

Последната зала беше оборудвана с една лампа на триножник, която блестеше с ярка халогенна светлина. Люк видя как коленете на Сара се подгънаха и инстинктивно я хвана през кръста, за да я задържи. Тя се дръпна, прошепна раздразнено: „Нищо ми няма“ и застана по-стабилно. Започна бавно да се върти, докато не направи пълен кръг. Напомняше на Люк за балерината от латерната, която бе имал като малък, тя се въртеше в пирует върху огледалната повърхност под звуците на някаква ориенталска мелодия. Накрая Сара заговори отново:

— Толкова е зелено!

— Освен че е първото изображение на флора от късния палеолит, това е и единственият пример за използване на зелен пигмент от епохата. Най-вероятно е малахит, но ще изчакаме пробите. Кафявият цвят и червените плодове са железни окиси, в това няма съмнение.

— Тревата — възхитено промълви тя. — Напълно отговаря на сухите степи, които би трябвало да са се ширели през топлите сезони на периода Ориняк. И виж онзи фантастичен човек с клюн, изправил се сред тревата като някакво огромно плашило.

— Той е новият ми най-добър приятел — шеговито подхвърли Люк. — Какво ще кажеш за другите растения?

— Е, точно това е интересното. Илюстрациите от ръкописа са по-реалистични от тези рисунки, но както изглежда, има две разновидности — поде тя и пристъпи надясно. — Тук е изобразен храст с червени плодчета. Листата са предадени доста импресионистично и неточно, виждаш ли тук? И тук? А храстите от ръкописа имат ясни петделни листа, подредени спирално по стеблото. Ако ме притиснат веднага да дам мнението си, бих казала, че това е Ribes rubrum. Касис. Растението е характерно за Западна Европа. — Пристъпи наляво. — И това увивно растение. Ръкописът предава и него по-точно. Ако мога да съдя по дългите стебла и издължените, подобни на стрели листа, това е Convolvulus arvensis, но това е само предположение. Полска поветица. Ужасно досаден плевел, но пък има хубави розови и бели цветчета през лятото. Тук обаче ги няма, както сам виждаш.