Десетата зала

Мем се учеше бързо и като художник почти не отстъпваше на баща си. Двамата работеха рамо до рамо, създавайки прекрасните изображения. Ден след ден, месец след месец баща и син построяваха платформи от дървета и лози и се качваха на тях, за да достигнат високите стени и таваните. И така покриваха с рисунките си зала след зала.

Един ден в началото на обучението си момчето направи грешка. Плюеше червена охра върху протегнатата си длан, като използваше ъгъла между палеца и китката си, за да направи меката извивка на задния крак на един елен. Несигурната платформа се люшна под него и за момент го разсея, и вместо върху стената, по-голямата част от боята попадна право върху опакото на дланта му, като я боядиса в оранжево и червено. Когато махна ръка от стената, върху нея остана идеален отпечатък на дланта и разперените пръсти. Момчето трепна и зачака баща му да го нахока, но вместо това Тал остана доволен. Реши, че отпечатъкът на ръката е великолепен и тутакси самият той опита техниката.

Към първия отпечатък се добави втори и след време пещерата щеше да се изпълни с тях — радостни белези на човека и на бащината гордост от сина си.

А много години по-късно, след като Тал беше открил кристалите малахит, които се научи да стрива в зелена боя, Мем и другият му син го последваха в последната зала. Изпълзяха през тесния тунел и се озоваха в онази специална част на пещерата, която Тал отдавна бе запазил за свое светилище, за най-святото от всички места, където щяха да нарисуват растенията, които му позволяваха да полети и да се свърже със света на духовете.

А сред растенията Тал нарисува и самия себе си — в естествен ръст, наполовина човек и наполовина птица, реещ се дух, неговото друго аз.

24.

Вторник

Люк звънна на Сара веднъж, два, три пъти, после продължи да опитва на всеки час. Засипа мобилния й телефон със съобщения. Научи домашния й номер в Лондон от справки и звъня на него. Обади се в службата й. Когато му писна да оставя съобщения, затваряше при сигнала.

Беше се върнал в апартамента си в Бордо — спретнато ергенско леговище в един висок жилищен блок, само на няколко минути от кампуса. Бореше се с бурно море развилнели се емоции, едва успяваше да задържи главата си на повърхността.

Гняв. Безсилие. Мъка. Копнеж.

Не беше от хората, които постоянно робуват на чувствата си, но и не можеше да ги избегне. Блъскаха се в главата му, ритаха го в корема, караха го да удря мебелите, да крещи във възглавницата, да сподавя напиращите сълзи.

Избягваше да отговаря на обажданията. Ако не познаваше номера, не вдигаше. Журналисти, сред които и Жерар Жиро от „Льо Монд“, го търсеха непрекъснато, но от министерството му бяха наредили да мълчи; връзката с пресата бе в ръцете на Марк Абенхайм.

С кого би могъл да поговори, освен със Сара?

Щеше да се обади на Юг, но той бе мъртъв.

Щеше да излезе с Джеръми и Пиер да пият по бира, но те бяха мъртви.

Нямаше жени, към които да се обърне. Всичките му връзки бяха мъртви.

Онзи кучи син баща му също бе мъртъв.

Майка му се намираше географски и неврологично в друг свят, в първите прегръдки на алцхаймера, пък и какъв беше смисълът да я тревожи? Освен това можеше да извади лошия късмет да попадне на дерматолога.

Оставаше единствено Сара. Защо не вдигаше телефона и не отговаряше на текстовите съобщения и имейлите? Беше я оставил в болницата, бе излетял, обхванат от сляпа паника, без изобщо да се замисля за нейните нужди. Беше й казал: „Станало е нещо“ и беше изчезнал. В съобщенията споменаваше за трагедията. Всички вестници пишеха за нея. Други членове на екипа със сигурност би трябвало да са се свързали с нея. Сара трябваше да знае.

Но къде е тя?

Не беше от хората, които обичат да пият сами, но следобед пресуши една бутилка хаитянски ром, останала от някакво старо парти. На пияна глава стигна до заключението, че Сара е приключила с него. Това не беше просто отблъскване, а окончателно късане. Мостът беше изгорял до основите си. Той я беше наранил веднъж. Може би я бе наранил отново, зарязвайки я в Кембридж. Той беше отровен. Колите се мъчеха да го сгазят на тротоара. Хората около него умираха. Сигурно единственото, което щеше да получи от нея, щеше да бъде имейл с прикачен доклад за поленовия анализ, с подпис „Поздрави, Сара“. А може би нямаше да получи дори и това. Абенхайм вероятно вече се е свързал с нея и й е казал оттук нататък да се обръща единствено към него. Може изобщо да й е забранил да говори с Люк.

Абенхайм може да върви на майната си. Руак е негова пещера.

Легна във ваната и докато киснеше, се мъчеше да не затваря очи, защото всеки път, когато го направеше, виждаше покритите тела в бараката, смазания в колата си Юг или изпотрошения Зви на брега на реката. Сви ръцете си в юмруци и си даде сметка, че дясната му ръка се оправя — вече не беше толкова червена и не го болеше така силно. Не му пукаше особено, но щеше да продължи да гълта хапчетата на азиатката. Телефонът пропя няколко пъти. Остави го да си звъни.