Десетата зала

Исак дойде няколко минути по-късно. Влезе с разстроено изражение на лицето. След като размениха съвсем малко общи приказки, той започна развълнувано да се извинява за лошото си настроение.

— Ти му беше приятел, Люк, затова ще ти кажа, че всичко тук отива по дяволите. Разбира се, трябваше да прегледам книжата и се оказа, че бизнесът далеч не върви така добре, както го представяше Юг. Имал е големи дългове срещу активи, за да поддържа стила си на живот, нали разбираш. Фирмата едва носеше печалба, а сега, когато него го няма, всичко тръгва надолу. На червено сме. Просто не можем да продължим.

— Съжалявам. Мога ли да помогна с нещо?

— Искаш ли да ми станеш съдружник? Виж, просто се шегувам. Налага се да продадем бизнеса, за да уредим дълговете му. В момента преговарям с банкери. Това е мой проблем. Ти имаш свои. Съжалявам, че приравнявам моите грижи с твоите.

— Не се извинявай — отвърна Люк. — И за двама ни щеше да е много по-добре, ако Юг си беше жив и здрав. Благодаря, че ми отдели време. Какво имаш за мен?

— Споменах го в съобщението. Нов текст от ръкописа. Белгийският познат на Юг е дешифрирал още една част.

— Споменава ли коя е ключовата дума?

На бюрото на Исак цареше пълен хаос, навсякъде бяха разхвърляни папки и документи. Той разрови сред тях и руга близо минута, преди да открие папката.

— „Елоиз“.

— Защо ли не се учудвам — отбеляза Люк. — На латински е, нали?

— Няма проблем. Чета латински, старогръцки, дори малко иврит и арамейски. Юг ме избра заради образованието ми. Не искаше човек, който се оправя само с електронни таблици.

— Имаш ли време да го преведеш сега?

— За приятел на Юг, разбира се! — Почеса брадата си.

— Пък и аз самият съм любопитен. Определено е по-интересно от занимаването със сметки.

Телефонът на Люк иззвъня и той се извини, когато позна номера.

— Люк, отец Мено се обажда. — Гласът на абата трепереше.

— Здравейте, абат Мено. Добре ли сте?

— Глупаво е да се тревожа за това, особено след ужасната трагедия и убийствата, но… — Гласът му замря.

— Но какво, отче?

— Току-що открих, че ръкописът е изчезнал! Беше в една кутия на бюрото ми. Помниш ли я?

— Разбира се.

— Тази сутрин отворих кутията да го погледна и него го нямаше! Нищо не знаеш затова, нали?

— Не, нищо. Кога го видяхте за последен път?

— Може би преди седмица. Преди трагедията.

— Възможно ли е някой да е влязъл в покоите ви и да го е откраднал в неделя вечерта?

— Да. Тук нищо не се заключва. С братята бяхме на молитва, когато са нападнали хората ти.

— Съжалявам, отче. Не зная какво да кажа. Разбира се, имаме много добро цветно копие на ръкописа, но то няма да го замести. Не е зле да съобщите на полковник Тука. И чуйте — имам малко добри новини, предполагам. Разчетена е още една част от текста. Ще ви изпратя информацията, когато я получа.

Люк прибра телефона в джоба си и видя, че Исак го гледа.

— На всичкото отгоре, Исак, ръкописът от Руак е откраднат, може би в нощта на убийствата. Нищо не може да ме накара да повярвам дори за миг, че между всички тези събития няма връзка. Така че е още по-важно да знаем какво пише в ръкописа. Той трябва да е ключът, затова, моля те, да започваме.

Исак имаше разпечатка на дългия имейл от белгиеца. Сложи си очилата за четене и започна да превежда в движение от латински, като се извиняваше за запъванията и тъжно отбелязваше, че Юг бил далеч по-добър от него.

За мен е загадка как мъже с подобна нагласа, обединени във възхвалата си на Христа, могат да стигнат до противоположни заключения относно някакво общо преживяване. Докато аз, Жан и Абелар твърдо вярвахме, че приготвената от нас червена отвара е път към духовното просветление и телесната жизненост, Бернар мислеше точно обратното. Докато ние започнахме да наричаме течността, чай на просветлението Бернар го обяви за дяволски бъркоч. Укорите му бяха тежък удар за всички нас, но най-вече за Абелар, който беше започнал да обича и уважава брат ми така дълбоко, сякаш бяха една плът и кръв. Бернар напусна Руак и се завърна в Клерво, след като заявихме, че няма да се откажем от удоволствията на отварата. Не искахме да го направим, но всъщност чувствахме и че не можем да го направим.

27.

Приорат Сен Марсел, 1142 г.