Десетата зала

Накрая до Боне стигнала вестта, че Отряд 70 е привлякъл вниманието на командването на Свободната френска армия и на самия генерал Дьо Гол. Искали да се срещнат лично с него. Боне мразеше да пътува. Изпрати в Алжир д-р Пеле и той си изкара чудесно там като почетен гост на двамата лидери на Френския комитет за национално освобождение, генералите Дьо Гол и Анри Жиро, които превъзнасяли делата на отряда на Руак, най-свирепия от всички маки във Франция.

Пеле се върнал с медал, който според Одил би трябвало да принадлежи на баща й. Докторът обаче го носел гордо на гърдите си всеки ден.

През юли 1944 г. Боне и Пеле изчезнали за седмица, за да участват в среща на партизански командири в Лион, и когато се върнали, съобщили на отряда за голямата акция, планирана за вечерта на 26 юли. Ако всичко минело добре, мнозина шваби щели да намерят смъртта си, а партизаните щели да заграбят доста пари.

Първо Боне им разказал каква би трябвало да е ролята им в удара.

После им казал какво всъщност ще правят.

Одил и групата от Руак се скрили в гората до железопътната линия. И до днес си спомняше как бясно биело сърцето й при приближаването на влака. Било рано вечерта и все още било светло. Тя и всички останали били подготвени да действат под прикритието на тъмнината, но нямало как да променят разписанията на нацистките влакове.

Под един акведукт били заложени шейсет килограма пикратол. Отрядът от Руак разполагал с една картечница и два автомата. Всички останали, в това число и Одил, били въоръжени с пистолети. Нейният бил стар, полско производство, който непрекъснато засичал. Баща й и брат й имали и ръчни гранати.

Пътуващият от Лион за Бордо влак минал покрай тях и Одил започнала да брои вагоните. Стигнала до пет, когато експлозията изкарала локомотива от релсите. Настанал истински хаос, вагоните се наблъскали един в друг. Плъзгащата се врата точно пред тяхната позиция се отворила и трима зашеметени германци, целите в синини и объркани от сблъсъка, я зяпнали право в очите. Одил изстреляла всичките си осем патрона от разстояние не повече от десет крачки. Виждала как куршумите улучват целите си и изпитвала радостна тръпка всеки път, когато от изходната рана пръскала кръв.

Чула баща й да казва: „Добре сторено.“

Отрядът от Руак завладял последните два вагона, докато другите групи атакували предните. Планът бил товарът да се прехвърли на чакащите тежки камиони, които да откарат награбеното до щабквартирата на Съпротивата в Лион.

Боне обаче имал друга идея. Завладените от него вагони били пълни с банкноти, златни ключове и малък сандък, върху който имало провокативен надпис — ЗА РАЙХМАРШАЛ ГЬОРИНГ.

Двамата с Пеле хвърлили гранати в гората, за да създадат впечатлението, че в задната част на влака се води ожесточена схватка. В суматохата всички изцапани с кръв сандъци от двата вагона били пренесени до камионетки, карани от членове на отряда от Руак.

След по-малко от половин час цялата плячка била в селото, а водачите от Съпротивата така и не разбрали.

В подземното скривалище Боне взел лост и отворил малкия сандък. Вътре имало картина. Портрет на прекрасен млад мъж с бледо лице, наметнат с кожи.

— Дебелогъзият Гьоринг е искал това — обявил Боне, като вдигнал картината пред съселяните си. — Сигурно струва много. Вземи, Одил. Да се наслаждаваш на едно хубаво момче. Заслужи си го.

Одил моментално се влюбила в портрета. Изобщо не я интересувало дали е ценен или не. Младият мъж от картината вече бил неин. Смятала да го окачи на стената над кухненската маса, за да закусва, обядва и вечеря с него.

Наистина бил хубаво момче.

На светлината на голите крушки преброили парите и разделили златните кюлчета. Замаяни от победата и пиенето, слушали последните преценки на Боне, които били обявени по следния начин.

— Тук има достатъчно, за да уредим живота си — казал той и вдигнал чаша. — Приятели и роднини, за много години!

Минаваше един. Въпреки безкрайния ден Люк не бе уморен. Вцепенен, но не и уморен. Жената, в която се взираше, беше на сто и шестнайсет години. А изглеждаше знойна и гъвкава, апетитна четирийсетгодишна дама.

— След войната живеехме в мир — рече тя. — Не тормозим никого, никой не тормози нас. Искаме да си живеем живота. Това е. Но после дойде ти и всичко се промени.

— Значи вината е моя? — невярващо попита той. — Искаш да кажеш, че кръвта на убитите от вас е по моите ръце?

Откъм кухнята се чуха тежки стъпки. Люк бързо се обърна. Боне изпълни входа с едрата си фигура. Не се бе бръснал от известно време и бузите му бяха покрити с бяла четина.

— Имаме право да се защитаваме! — изфъфли той. Почти пръскаше слюнки. — Имаме право да бъдем свободни. Имаме право да бъдем оставени на мира. Няма да позволя да ни изследват, бодат и да се отнасят с нас като с животни в зоологическа градина. А точно това ще се случи, ако продължиш с проклетата си пещера.

Синът му стоеше зад него. Ръкавите на тениската му бяха опънати от яките бицепси. Двамата мъже влязоха в дневната. Ботушите им бяха кални.

Люк стана и се обърна към тях.