Диамантите са завинаги

Целият Париж представляваше едно произведение на изкуството. Дотогава Делфин не бе оценявала този факт. Архитектурата, сандъчетата по прозорците с водопади сакъзчета през юни, високите бели кепенци. Копнееше да застане пред някоя от хилядите огромни дървени врати, боядисани в синьо, червено или зелено частни входове, зад които се криеха застлани с калдъръм дворчета и кокетни градинки. Зад всяка врата се таеше истинско съкровище.

В Париж всички хора изглеждаха по свой уникален начин. Тук всички носеха еднакви обувки, чанти, четяха едни и същи книги, пиеха едно и също кафе. Беше чувала за „Сакс Пето Авеню“, но когато отиде там, откри, че е просто поредният универсален магазин. Липсваше й великолепната, величествена галерия „Лафайет“ с позлатените балкончета и куполът с витраж на тавана.

Постоянното превеждане на най-незначителна информация от ежедневието я изтощаваше. Когато видеше неонов надпис с часа и температурата на фасадата на някоя банка, трябваше да прехвърля от Фаренхайт в Целзий. Картите в метрото сякаш бяха създадени, за да объркват хората, и когато веднъж сбърка посоката на влака, се оказа много трудно да се върне на същата линия. Трябваше да излезе отгоре, да пресече улицата и отново да си купи билет. Когато направеше нещо правилно, изживяваше истински малък триумф, който обикновено след часове бе помрачаван от поредната досадна грешка.

Една сутрин реши да изненада Пи Джей с билети за представление на Шекспир в парка. Бе прочела във вестника, че са безплатни и че касата отваря в единайсет сутринта. Пристигна там в единайсет и петнайсет и научи, че билетите са свършили.

— Продали сте всичко за петнайсет минути? — попита тя мъжа зад щанда.

— Хората се редят на опашка от седем часа — отвърна той, като че ли ненужното висене на опашка в продължение на четири часа на убийствената жега изобщо имаше някакъв смисъл.

На следващия ден взе такси, за да отиде на пазар в Гринич Вилидж. Дълго и приятно си побъбри с шофьора за медения му месец в Ница. Когато му плати точната сума, изписана на апарата, той я изпрати с думите: „Майната ви, госпожо“. Чак когато разказваше на Пи Джей историята, си спомни, че тук е прието да се плащат петнайсет-двайсет процента отгоре.

Бързо й стана ясно, че за нея само един човек олицетворява Ню Йорк и без него градът не означава нищо. Когато Пи Джей си беше у дома, тя се изпълваше с живот. Любеха се всяка нощ трескаво, със страст, каквато не бе възможна с Анри. Когато Пи Джей работеше, тя се заемаше да направи апартамента съвършен за него. Ходеше на маникюр, педикюр и козметик в спа център, обслужван от чилийки, които не знаеха дума английски. В Париж се подстригваше и боядисваше косата си на едно и също място през няколко седмици в продължение на осемнайсет години, а тук не можеше да попадне на салон, който да й хареса. Започна да си разпределя лосионите и козметиката, защото знаеше, че като свършат, трудно ще ги замести с други. Имаше една опаковка „Авен Хидранс Оптимал“, любимия й крем, която се бе заклела да отвори само в краен случай.

Отначало готвеше за Пи Джей, както би готвила в Париж, но тъй като ястията все му бяха прекалено тежки или прекалено странни — винаги прекалено нещо си, — започна да експериментира с американската кухня, от рецептите, които майка му е приготвяла в детството му: спагети болонезе, палачинки с бекон, макарони със сирене. Никога не оставаше доволна от резултата, дори когато той твърдеше, че е вкусно. Самата тя избягваше тези храни и се опитваше да продължи да се храни както обичайно: три пъти дневно и точка. За вечеря предпочиташе зеленчуци и малко парче месо — семпла, здравословна храна, макар че така и не можа да постигне вкус като във Франция.

— Няма ми ги френските продукти — с раздразнение сподели тя една вечер.

— Просто кажи „липсват ми френските продукти“ — поправи я Пи Джей. — Иначе звучи, сякаш си ги загубила.

Предложи й да отиде до „Феъруей“, ако иска да бъде впечатлена. Магазинът предлагаше достатъчно голям избор, но в нейното съзнание пазаруването във „Феъруей“ бе истинска война — клиентите се блъскаха, продавачите от деликатесния щанд крещяха: „Следващият! Следващият! Следващият!“ още преди да е намерила точните думи.