Диамантите са завинаги

Сутринта на Коледа й подари гривна със смарагди от „Тифани“. Беше пъхнал синята кутийка в червен филцов чорап, закачен на ъгъла на едно от чекмеджетата на тоалетката. Беше виждала коледни чорапи по американските филми, но никога не бе имала свой. Във Франция оставяха пантофите си до камината, за да може Пер Ноел да ги напълни с лакомства.

Седнаха край басейна и пяха коледни песни — той я научи на „Джингъл Белс“ и тя се смееше, докато отгатваше нотите.

— Ние пеем „Vive le vent“ по същата мелодия — отбеляза тя.

— Какво означава това?

— Да живее вятърът.

Пи Джей смръщи вежди.

— Това не изглежда празнично в сравнение със звънтящите камбанки. Кой би искал вятърът да вее?

Тя се разсмя.

— Знам една по-весела, която ще ти хареса.

И тихичко запя „II est né le divin enfant.

44

“ Гласът й не беше нищо особено, но песента й напомни за време, когато с Анри отидоха в „Нотр Дам“ и чуха тази песен в изпълнение на детски хор. Дори само споменът за сладките нежни гласчета я разплака.

Сети се за начина, по който украсяваха магазина всяка Коледа — с пухкав изкуствен сняг, насипан по предния прозорец.

— Какво има? — попита Пи Джей.

— Просто съм малко тъжна.

— Защо?

— Мислех си за Анри. Глупаво е.

Очакваше той да я утеши, но забеляза, че Пи Джей се почувства неловко. Искаше да му обясни точно как се чувства — че го обича по начин, който не си е представяла, че е възможен, но не може просто така да забрави предишния си живот. Тревожеше се за онова, което бе причинила на Анри. Чудеше се защо се бе омъжила за него и подозираше най-лошото за себе си — той се бе появил скоро след като баща й си отиде от този свят, и тя бе заменила единия с другия, сякаш бяха идентични вещи, а не мъже от плът и кръв. Но не можеше да го обясни, без да разтревожи Пи Джей. Той явно гледаше с подозрение на сложните й чувства.

— Онзи ден чух по телевизията следното — призна тя: — „Обича ме, не ме обича.“

— Чувал съм я — отвърна той.

— Наистина ли?

— Да. Но това е начин да… О, няма значение. Какво щеше да кажеш?

Изглеждаше раздразнен и тя се зачуди дали да не зареже тази тема, но продължи да обяснява:

— Във Франция поговорката звучи различно. Малките момиченца късат листенцата на цветята и казват: „II m’aime un peu, beaucoup, passionnément, à la folie, pas du tou“ и после отново. Преводът е нещо като: „Обичаме ме малко, много, страстно, лудо, никак.“ В Америка всичко е черно и бяло. Разбираш ли?

Той направи физиономия, която означаваше, че не я разбира. Поръчаха си по още един коктейл.

Беше подценила усложненията да си влюбена в чужденец. Езикът я притесняваше постоянно. Английският й беше добър и се усъвършенстваше с практиката, но имаше нюанси в изказа, понятни само за американците. Не можеше да изрази всичко, което би искала. Превеждаше всяко изречение в главата си, преди да го изкаже на глас. Понякога през деня ходеше да гледа френски филми и се наслаждаваше, че може отново да разбира всяка дума. Все още мислеше на френски, сънуваше на френски. Сънят бе нейното блажено облекчение от необходимостта да мисли два пъти по-усилено от всякога. Пи Джей я занасяше, че говори на сън. На френски. Намираше го за секси.

Винаги я поправяше. Тя му казваше: „Днес стигнах чак до Сто двайсет и пет улица“, а той мило се усмихваше и я поправяше: „Казва се Сто двайсет и пета.“ Донякъде това й помагаше, но често я дразнеше. Той така и не бе научил нейния роден език, освен няколко прости думички и изрази. Бе похарчил петстотин долара във „Върджин Мегастор“ за комплект дискове, озаглавени „Розета Стоун“, които обещаваха да го научат на съвършен френски само за няколко месеца. Но Пи Джей дори не ги извади от пакета.

А тя толкова се стараеше. Насилваше се да чете „Ню Йорк Таймс“. Пробва и няколко американски романа, макар да подозираше, че пропуска отделни параграфи. Осъзнаваше, че е несправедливо да се сравняват, тъй като неговият професионален живот бе изключително натоварен, а тя се чудеше как да запълва времето си.

Сексът им не загуби темпо, нито плам, тъй като и двамата знаеха, че това е единственият сигурен, съвършен начин да се разбират. Чувстваше се спокойна, когато правеха любов. Тогава този красив гений беше неин. Той я обичаше и я разсмиваше. Всичко останало щеше да се оправи с течение на времето.

Седмица след Нова година, в една необичайно топла сряда вечер Делфин излезе да се поразходи, тъй като Пи Джей беше в Лондон по работа. След няколко пресечки попадна на кафене „Монмартър“. Никога не бе го забелязвала. С топлата жълта светлина на крушките около надписа над вратата и франзелите, натрупани до прозореца, приличаше на десетките подобия на френски бистра в Ню Йорк. Не влизаше на такива места, тъй като подозираше, че са толкова далеч от истинските парижки ресторанти, колкото китайският ресторант на господин Чан на Западна седемдесет и трета от истинска вечеря в Хонконг. Но името я накара да се усмихне и реши да се отбие за чаша вино.