Диамантите са завинаги

Два дни преди това се беше обадила в офиса на Хелена Кауфман в Брюксел и се представи за неговия мениджър Марси. Каза, че има вълнуваща новина. Пи Джей решил да дари Страдивариуса „Солсбъри“ на Международния еврейски конгрес. Бяха се уговорили да занесе инструмента в нюйоркския офис на организацията в дванайсет и половина. Щяха да съобщят новината в четири часа, като публикуват изявление в медиите, придружено от снимки. Очакваха да предизвикат истинска сензация в поредния епизод на „60 минути“.

Комюникето цитираше изказването на Пи Джей, което бе прочувствено и заклеймяваше всеки, който дръзнеше да не се съгласи, че истинските собственици на такива инструменти са потомците на онези, които са ги притежавали.

Когато научеше какво се е случило, той нямаше да посмее да отрече, а тогава тя щеше да е високо в небето.

1987 г.

Морис взе чийзбургера си чак в един часа. Джеймс си поръча специалния ростбиф.

Едва бяха започнали да се хранят, когато ги повикаха отново, този път на Риндж Тауър 364.

В кулите винаги цареше някакъв хаос. В двете огромни, грозни сгради на Риндж Авеню живееха над две хиляди семейства, повечето имигранти. Според Джеймс бе глупава политика да се настаняват на едно място толкова много бедни хора.

Два пъти месечно, щом получеха продуктите от помощите — масло, брашно, мляко, — някой дръвник непременно хвърляше пакет брашно в шахтата за смет, с надеждата да предизвика експлозия, която ще избие някоя и друга врата.

Имаше дни, в които екипите от „Бърза помощ“ не можеха да влязат в сградата, ако не са придружени от въоръжена полиция.

В Риндж 364 имаше три асансьора. Днес, когато влизаха с носилката, видяха, че левият стои отворен. Морис вървеше напред и щом стигна там, бързо се отдръпна и извика:

— Мамка му!

Някой беше омазал с изпражнения целия скапан асансьор.

Джеймс поклати глава и натисна бутона за нагоре.

Ако се случеше да загине в тази проклета дупка, колко ли дълго щеше да скърби Шийла? Пет години? Десет? Представяше си как Деби се опитва да я уреди с разведени мъже от църквата. Трябва да започнеш отначало! Така или иначе Джими не беше много за теб, миличка. Приеми го като благословия. Отначало Паркър и Дани щяха да мразят новия, но след година-две щяха да разберат, че не е чак толкова зле и щяха да започнат да му викат „татко“.

Когато пристигна другият асансьор, видяха, че таблото с бутони е стопено току-що, а стените бяха почернели от пушек. Противната миризма на изгоряла пластмаса ги удари още с отварянето на вратата. На пода беше подпален огромен чувал с боклук, вече тлееше и се топеше по мокета.

Две хлапета изскочиха от евакуационния изход, за да проверят ефекта от работата си. Хвърлиха поглед на Джеймс и Морис и изчезнаха там, откъдето се бяха появили.

— О, мамка му, ченгета — каза едното.

— Човече, тези са шофьорите на линейката, не са ченгета.

Шофьори на линейка. Мразеха хората да ги наричат така.

— Давай по стълбите — каза Морис.

На седмия етаж изпод праговете на вратите се процеждаха миризми на готвено, от които стомахът на Джеймс се обърна. В апартамент 7-Ф един хаитянин лежеше в безсъзнание на леглото. Съпругата му не говореше английски, но бе повикала свой братовчед, който знаеше няколко думи. От него Джеймс разбра, че мъжът се е прибрал рано предишната вечер и се е оплаквал от главоболие, а към шест сутринта се е строполил от леглото и повече не дошъл на себе си.

— Имал ли е здравословни проблеми? — попита Джеймс.

Братовчедът поклати глава и сви рамене, несигурен какво го питат.

— Кръвно налягане? — поясни Джеймс.

Мъжът кимна и облещи щастливо очи, сякаш току-що бе подредил пъзел и потвърди:

— Високо кръвно налягане.

— Взима ли лекарства за това? — попита Джеймс. — Лекарства? — Опита се с жестове да покаже как отлива лекарство в лъжица и го преглъща.

— Лекарства — каза той, почти крещейки, сякаш проблемът беше в децибелите.

Мъжът каза нещо на жената и тя доби объркано изражение. Джеймс подсвирна в опит да прикрие раздразнението си. Изпитваше състрадание към имигрантските семейства, които срещаше. Някои се страхуваха да се обаждат на 911, за да не бъдат депортирани. Може би заради това тези хора бяха чакали толкова дълго. Други идваха в Щатите, но не общуваха с никого, защото не се доверяваха и не разбираха американския начин на живот.

Езикът беше огромна бариера и от няколко години управата на града бе започнала да наема медици, които говореха чужди езици. Но дори имигрантите, които знаеха английски, бяха различни. Ирландците — неговият собствен народ — не искаха някой да им се бърка. Болестта означаваше слабост, затова не признаваха до последната възможна секунда, а тогава беше прекалено късно.

Морис уви маншона около ръката на пациента.

— Двеста и петдесет на сто и двайсет — обяви той.

Вероятно беше мозъчен инсулт.

— Ще се оправи ли? — не спираше да повтаря братовчедът. Жената бързо нареждаше нещо и му направи знак да преведе. Той въздъхна.

— Тя казва, че се е върнал от работа в шест.