Диамантите са завинаги

Бяха едва няколко години по-възрастни от самия Джеймс. Забеляза детски рисунки на хладилника и малка пластмасова елхичка на подложка за хранене.

Дори да говореха на един език, никога не би могъл да каже истината на жената: ако се беше обадила веднага, съпругът й може би е щял да има шанс. Но бе изчакала прекалено дълго, за да има някаква надежда. Щеше да остави на лекарите в Спешното да й обяснят. Трябваше да си заработят дебелите чекове.

Заради нея се разбързаха да го откарат в „Мас Дженерал“, макар да знаеха, че е твърде късно.

Когато се върнаха в линейката, Джеймс се сети, че са забравили да запишат фамилното име на мъжа. Сега формулярът му стоеше непопълнен най-отгоре на купчината, а той се чудеше какво ще обяснява на шефа си. Беше толкова глупава грешка. Едва ли щеше да я допусне, ако не бе така изтощен. Имаше нужда да избистри главата си. Трябваше да поспи.

През последните няколко часа краката му трепереха всеки път, когато станеше. От време на време мислите му се завихряха и го повличаха надолу. Преди хаитяните бяха имали случай на двайсетгодишен, загубил два пръста от машината за почистване на сняг — посегнал да махне заседнала буца, без да изключи мотора.

Докато откарваше момчето към болницата, неизвестно защо, Джеймс започна да мисли за Макгуайър, който живееше до тях. Къщата им беше двуфамилна и се рушеше. Живееха в едната половина, а другата даваха под наем на две млади момчета, които бяха много приятни, но винаги изглеждаха надрусани. Защо, по дяволите, затрупваха верандата пред входа си с толкова много боклуци? Ръждясали градински мебели и мръсни стари плюшени животни, дрехи, обувки и прогизнали от влага вестници. Приличаха на откаченото семейство Клампет. Трябваше да поговорят за това с Тед Макгуайър като мъже. Тези боклуци се отразяваха зле на квартала. Преди няколко дни имаше разпилени батерии по цялата им поляна. Батерии!

Камионът силно се разклати. Някак си се беше качил на тротоара.

— Макийн, намали — долетя гласът на Морис отзад.

Джеймс погледна километража. Движеше се с повече от сто километра в час.

— Съжалявам, човече.

Батерии. Ако дете вземе, че глътне някоя. Може би точно това не можеше да се случи, но кой знае.

Дали Шийла бе купила батерии за робота на Паркър? Всяка година забравяха батериите и половината от Коледните сутрини минаваха във вадене на старите от часовници и детектори за дим или от дистанционното. За да се насладиш напълно на семейния празник, не се изискваше нищо друго, освен нови батерии до отворените подаръци, а те някак си все не успяваха да се справят с това.

В гимназията имаше едно момче, което наричаха „Три пъти А“, защото беше тънък като този модел батерии. Тъп прякор, като се замислиш. Тъп прякор за едно не чак толкова умно дете. Един прекрасен летен следобед групичка деца отидоха на каменоломната зад Кънингам Парк. Пиха бира, плуваха, забавляваха се и тогава „Три пъти А“ реши да скочи. Само че го направи оттам, откъдето не трябва — на място, където камъните отдолу стърчаха прекалено, а водата не беше много дълбока. Чуха как тялото му се удари в камъните, преди да тупне във водата. Там бяха всички — Конъли, Големия, Шон Фалън, Майк Шийхан. Ако не беше Джеймс да скочи след него, останалите сигурно щяха да го оставят. Това се помнеше.

Джеймс включи мигача и спря на паркинга на болница за спешна помощ „Бет Израел“.

— Макийн! Какво правиш, по дяволите? — изкрещя Морис. — Караме го в „Бригам“! Тръгвай, човече! Тук крепя два пръста в лед.

Морис рядко се нервираше, но Джеймс усети, че са го прихванали дяволите, и с пълно право. Той също би се почувствал така.

Беше четири и половина. Цял следобед не бяха имали минута почивка. Морис бе стоял в кухнята в дома на жена, прехвърлила петдесетте, която имаше болки в гърдите. Една сестра филипинка му помогна да направи списък на всички лекарства, които взема, а група възрастни, повечето жени, им висяха на главите, сякаш гледаха игра. Единият от двамата мъже в групата бе по-млад от останалите, но имаше издайническите знаци на СПИН — напукана кожа, слабо тяло. Много такива мъже можеха да се видят в Кеймбридж през последните една-две години.

Джеймс си спомни как през 1985-а Рок Хъдсън потвърди, че е болен, точно преди да умре. Никога не си беше представял, че Хъдсън може да е гей.

— Мислиш ли, че Дорис Дей е знаела? — шепнешком попита майка му, когато новината се разнесе и Джеймс и Шийла откачиха. Оттогава хората започнаха да се страхуват. Шийла го предупреди да внимава, когато има кръв наоколо, защото знаеше, че в линейката никога не носеха ръкавици, нито вземаха други предпазни мерки. Това бе съвсем нов начин на мислене, който още не бе напълно възприет от служителите в „Бърза помощ“. За повечето му колеги бе въпрос на чест да се разхождат из болницата целите в кръв. Обичаха да казват: „Този, който има най-много кръв по себе си в края на деня, е победител.“ Не можеш да промениш тази нагласа за един миг.