Диамантите са завинаги

— Вечерята ще бъде в балната зала „Ривървю“. Да я запазиш за събота през април си е истинско чудо, но ние успяхме — ликуваше Джеф. Струваше й се дори по-доволен, отколкото когато издържа изпита за адвокат и спечели първото си голямо дело. — Представи си само! Прозорци от пода до тавана. Неутрални цветове, като кремаво, слонова кост и млечно бяло, които придават безупречен вид на всеки сватбен декор.

— Скъпи, престани. Плашим момичето — скара му се Тоби.

— Нищо подобно! — рече Кейт. — Продължавай. Струва ми се невероятно. Каквото и да разправяш за млечно бялото. И то ми се струва хубаво.

Много й се искаше да се зарадва за тях. Те бяха най-добрите й приятели. С Джефри бяха близки открай време, черните овце в семейството. Той беше гей, а тя си беше просто Кейт, и точка по въпроса. Сега обаче и той искаше да стане като всички тях. Искаше да се ожени. Не можеше да го разбере.

Късно същата вечер тя застана до братовчед си и погледна планините в далечината.

— Ти си добро приятелче — подхвърли Джеф. — Макар да съм сигурен, че не разбираш.

С изключение на Дан, той бе единственият човек, с когото обсъждаше тези въпроси, единственият, който, изглежда, разбираше защо тя няма желание да се омъжи. Макар да знаеше, че събитието няма общо с нея, то й се струваше като предателство.

— В света има толкова много страни, в които хората изобщо не се женят — рече тя.

— В Америка не е така — подчерта той.

— Не е.

— Ти всъщност откъде си?

— Не знам. Имам чувството, че Мей е изсмукала преди мен от утробата на мама някое хранително вещество, което помага за нормалното развитие на детето.

— Звучи разумно. Какво беше казала Фран Лебовиц

4

? — попита Джефри. — Защо гейовете държат да се женят и да постъпват в армията — двете най-ужасни неща в живота на нормалните? Нещо такова. Ние искаме връзките ни да бъдат приети и признати, като тези на останалите. Може и да ти се стори тъпо, но е съвсем просто. Искаме да се отнасят към нас по същия начин, както към останалите.

— Тъкмо затова не искам да се женя — рече тя, — защото съм сигурна, че това между нас с Дан няма нищо общо с онова между Мей и Джош, между приятелите ни или, да пази Господ, между родителите ми. Няма две връзки, които да са еднакви. Защо тогава гледаме да ги уеднаквим?

— Нямах предвид еднакви — отвърна той, — а равнопоставени.

— Знам.

— Дълбоко в сърцето си двамата винаги сме били женени. Сега обаче ще имам същите основни права като нормалните. И застраховка, и наследствени права, и всичко останало. Знаеш, че ни се иска някой ден да осиновим дете. Много ме е страх, че ако нещо се случи с Тоби и не сме женени, откачените му родители ще се опитат да ми отнемат детето.

Тя го прегърна и се опита да прояви разбиране.

Оттогава се стараеше да им влиза в положението. След няколко седмици момчетата отново пристигнаха за уикенда. Тя им приготви угощение: хляб с тиква и мъфини с боровинки, ребърца на скара, огретен от картофи, зелен боб и ябълков сладкиш, лееше се червено вино. Цели два дни седяха на масата в кухнята, разлистваха сватбени списания, преглеждаха материали и идеи на лаптопите и планираха. Дан нарече кухнята „военния щаб“.

В едно от многобройните списания имаше публикация, наречена „Младоженческа гордост“. Кейт си беше въобразявала, че на сватбената индустрия ще й бъде трудно да комерсиализира браковете между мъже, но се оказа, че греши: тук бе царството на реклами за избелване на зъби, за ботокс, за очна хирургия с лазер, защото никой не би и помислил да се яви на собствената си сватба с очила. Джеф се подразни, когато попадна на статия, озаглавена: „Моят голям, безумен, дебелашки меден месец: десет места по света, където посрещат гейовете с отворени обятия.“

— Я стига! — изсъска той. — Ще отида на меден месец, където ми е кеф.

Тоби погледна страницата и отбеляза:

— Това е практично. Има много места, на които ще се чувстваме неловко. Хората ще се държат враждебно с нас. Ти си от Източното крайбрежие и нямаш представа за какво става въпрос.

— Ало! Учил съм в чужбина, в Мадрид — рече Джеф и годеникът му изви очи.

Джеф беше сложил бележник в скута си и си записваше.

— Какво правиш? — полюбопитства Кейт.

— Това е булчинската ми тетрадка — обясни той.

— Какво?

— „Сватбеният бележник на Емили Поуст“.

Тя погледна Тоби, но той сви рамене.

— Я ми го дай — сопна се тя. Разлисти пастелните страници и с всяка записана задача тревогата й растеше. Трябваше да се мисли за цветя, за сватбен уебсайт, за банда за тържеството и музика за церемонията, за картички с имената и разположението на гостите, за прибори и салфетки. Покани и подаръци за всички гости. Имаше и нещо, наречено оформление на масите.

— Имам чувството, че ще получа пристъп на паника, а не съм аз тази, която ще се омъжва — рече тя и посочи страницата. — Трябва да имаш телефон за спешни случаи за всяка от шаферките, да знаеш височината и теглото им и кога точно са пробите им.

— Ние обаче няма да имаме шаферки, така че можем да пропуснем тази точка — рече Джефри.