Диамантите са завинаги

Детегледачката бе открила, че бебето липсва. Веднага били забелязани издайнически знаци. Прозореца в детската стая бил оставен отворен. Отдолу открили самоделна стълба и кални стъпки, които продължавали около осемстотин метра. В края на гората се виждали по-малки стъпки, очевидно женски. Следите се губели, затова следователите решили, че похитителите са се качили в автомобил. Всички автомобили по магистралите били спирани за проверка. Президентът Хувър се срещна с главния прокурор, бяха повикани федералните агенции, както и почти всички полицейски служители от Ню Йорк и Ню Джърси. В стаята на бебето беше открито писмо с искане за откуп, а на следващия ден пристигна и картичка със същия почерк: „Бебето е добре. Следват инструкции. Действайте според тях.“

Във вестниците пуснаха снимки на красивото момченце в люлката и в скута на майка си, когато бе едва на месец. Ан Мароу Линдбърг, слаба, красива жена с къса рокля и подстригана над ушите коса, гледаше сина си с нескрито обожание. Ивлин започна да следи с настървение всеки материал, всяка новост, всеки слух, който сестрите разпространяваха в болницата. Госпожа Линдбърг съобщила на множеството оператори и вестникари, събрали се пред дома й, че бебето било настинало. Тя им каза и какво точно яде, с надеждата похитителите да се грижат добре за него. Полковник Линдбърг заяви, че е готов да плати искания откуп.

Беше съобщено, че и те, също като Ивлин, не спяха. Докато седеше до леглото на Натаниъл призори, тя си представяше как Ан Мороу, приблизително на нейната възраст, бременна с второто си дете, крачи из къщата и се моли за завръщането на детето си. Някак двете трагедии се свързаха в мислите й и тя убеди сама себе си, че ако открият бебето здраво и щастливо в скута на някоя баба, то и Натаниъл ще оживее. В едно безоблачно майско утро излезе от болницата за глътка свеж въздух и чу виковете на вестникарчетата.

— Бебето е мъртво!

Гласовете им звучаха почти ведро — знаеха, че благодарение на тази история ще заработят добри пари. На Ивлин й мина през ум да изкупи всички вестници в Бостън, за да накара момчетата да млъкнат. Вместо това купи само един и го прочете с разтреперани ръце. Шофьор на камион открил детето проснато по очи под купчина листа, на седем километра и половина от дома. Било с фрактура на черепа, нанесена с тъп предмет или след като е било изхвърлено в движение от автомобил. От полицията предполагаха, че похитителите вероятно са възнамерявали да го върнат, но писъците му са ги накарали да изпаднат в паника и са решили да го убият. Детето било мъртво от няколко седмици, но те продължавали да твърдят, че е живо, за да вземат откупа, и давали напразни надежди на семейството. Когато го открили, по-голямата част от лицето и тялото му били изядени от животни.

Ивлин си представяше невинното бебе, как лежи безпомощно, съвсем само, докато самолетите на баща му са летели над него и са се опитвали да го открият. Разтрепери се. Имаше чувството, че не може да диша. Обхвана я такава истерия, че се наложи да влезе обратно в болницата, където й дадоха успокоителни и я сложиха на легло за няколко часа.

Три седмици по-късно Натаниъл се събуди. Лекарите ги предупредиха, че още нищо не е сигурно, да не бързат да се радват. Но след всичко, което бяха преживели, Ивлин не разбираше защо да не се порадва.

Ожениха се в параклиса на болницата следващия следобед. Тя облече бял костюм с пола и кремави лачени обувки, прибра косата си и си сложи малка воалетка. Натаниъл седеше до нея в инвалидна количка, изглеждаше напълно смазан, но щастлив. Семейството му, Джералд и няколко сестри не го изпускаха от поглед. Сестрите бяха проявили огромен интерес към историята им, харесваха Натаниъл най-вече защото Джералд им носеше бонбони и непрекъснато им повтаряше, че изглеждат великолепно в края на дългото дежурство. Една от тях направи торта и дори събраха пари да купят на Ивлин цветя, свещи и красива порцеланова чиния.

След като се ожениха, Ивлин спеше до него в тясното болнично легло, притисната към дългото му тяло. Един вторник лекарите откриха, че в кръвта на Натаниъл е плъзнала инфекция. Той почина през уикенда.

Макар всички да знаеха какви са шансовете му, смъртта му я шокира. Бе много благодарна, че той все пак се събуди, че прекараха заедно последните дни, че се ожениха. Същевременно изпадаше в ярост, когато започнеше да се пита защо Господ й бе направил такъв подарък, а след това си го взе.

Избра внимателно дрехите, с които да бъде погребан. С всяко решение знаеше, че затваря поредната врата, докато най-сетне той си отиде окончателно. Стоеше сама в малкия му апартамент в Кеймбридж и въпреки че плачеше, не искаше да си тръгне. Тук все още миришеше на Натаниъл. Спря се на тъмносиния костюм, с който беше облечен, когато й предложи пред ресторанта, в който бяха и на първата си среща. Освен в болницата, никога не бяха прекарвали и една нощ заедно и сега тя отчаяно съжали за това. Същата нощ спа в леглото му и си представяше, че чаршафите са ръцете му, които я прегръщат и притискат.