Диамантите са завинаги

Баща й изпращаше пари всеки месец, загрижен за начина й на живот. Ивлин прибираше парите в чекмедже, решена да не ги харчи. Искаше да оцелява сама, като Натаниъл.

Първата година след колежа й се стори странна и донякъде страшна, но беше доволна, че е далече от дома и близо до него. Тъй като Натаниъл работеше, можеха да излизат два, дори три пъти през седмицата. Не си позволяваха нищо специално — през седмицата ходеха на кино или на кафе, а в събота — на танци. Веднъж той призна, че много се страхува, че никога няма да успее да й осигури живота, с който бе свикнала от дете: прислуга, шофьори и всичко останало. Тя отвърна, че не желае този живот. Обичаше да му готви: печено говеждо с моркови и картофи, пандишпанов кекс за десерт. Когато го правеше, се чувстваше почти като престъпник. Майка й никога не беше готвила и би казала, че подобни неща са под нивото й. На Ивлин обаче й харесваше да води семпъл живот, да работи като учителка, да бъде майка и съпруга. У Натаниъл бе открила всички качества, които желаеше да притежава мъжът до нея.

Той й купуваше малки подаръци винаги когато се срещаха: маргаритка или малка кутийка бонбони от сладкарницата близо до офиса му във Фанюл Хил. След вечеря, преди да се прибере у дома й четеше, докато тя дремеше на канапето.

През есента Натаниъл започна обучението си в правния факултет на „Харвард“ и тя реши, че скоро ще й предложи брак.

Тогава обаче стоковият пазар рухна и хората започнаха да остават без работа. Научиха, че стари съученици от колежа едва успяват да свържат двата края, четяха във вестниците за бизнесмени, които сега продаваха ябълки по улиците на Ню Йорк. Децата, на които Ивлин преподаваше, бяха бедни дори в добрите години. Сега половината й клас изчезна, тъй като родителите имаха нужда от тях, за да изкарват пари по всеки възможен начин. Онези, които останаха, едва издържаха. Имаха късмет, че училището е под закрилата на Комитета на бостънските училища, и получаваха топъл обяд от Обединението на жените за образование. В повечето училища в страната нямаше безплатен обяд и гладните деца едва намираха сили да внимават в час и да не заспят. Ивлин забеляза, че почти нито едно дете не изяжда осигурената храна. Увиваха обяда си и го прибираха при книгите. Когато попита защо правят така, едно от по-откровените момчета обясни:

— Носим вечеря за семействата си, госпожице.

Тя разказа на директора и той просто сви рамене.

— Тъжно е, но всички правят така.

След това използваше парите, които баща й изпращаше всяка седмица, за да се погрижи децата да са сити през деня. Купуваше им продукти със сравнително дълъг срок на годност — фъстъчено масло и салам, ябълки и хляб. Понякога им печеше пиле, за да хапнат нещо по-хранително.

През цялата есен с Натаниъл благодаряха на Господ, че бедите не са ги застигнали. На Деня на благодарността Джералд дойде в Бостън, за да посети родителите си, а тя приготви вечеря в събота. Тримата се смяха и бъбриха както едно време. Една вечер следващата седмица бащата на Натаниъл не се върна у дома след работа. Дни по-късно научиха, че е бил уволнен след трийсет години в завода. Щом разбрал, той се хвърлил от един мост в ледената вода.

Натаниъл реши да напусне правната школа, поне докато майка му и сестрите му не си стъпят на краката. Джералд му предложи назаем възмутително висока сума пари, както се изрази Натаниъл, без дори да го е молил. Той обаче бе твърде горд и не прие парите.

Прибра се в Пенсилвания за два месеца. Ивлин го придружи на погребението на баща му и се върна сама в Бостън. Не помнеше някога да й е било по-тежко, нямаше желание да прекара и ден без него. Той й пишеше любовни писма и тя заспиваше, притиснала ги до гърдите си. Следващите месеци бяха тъжни. За да издържат, често си напомняха, че това е най-голямата трудност, която ще им се наложи да изтърпят.

Най-сетне, на Коледа 1931-ва, се сгодиха и решиха да се оженят пред сто човека в дома на нейните родители в Ню Йорк следващия май. Ивлин не можеше да си намери място от радост, че най-сетне ще стане госпожа Натаниъл Дейвис. Знаеше, че всички момичета изпитват същото на годежа си, но се питаше дали при нея не е още по-интензивно, защото бяха минали заедно през мрака на последните няколко години. Най-сетне ги очакваше радост.

За да отпразнуват събитието, двамата се срещнаха с Джералд на зимните Олимпийски игри на Лейк Пласид през първата седмица на февруари. Той изглеждаше десет години по-стар, макар да бяха минали само две, откакто се видяха за последен път. Доведе една фръцла, която се подвизаваше под името Фран, с къса рижава коса и впити дрехи. Ивлин попита Натаниъл дали според него Джералд има сериозни намерения към нея.

— Че Джералд кога е имал сериозни намерения? — отвърна Натаниъл.

Първата вечер Джералд вдигна тост:

— За любимите ми приятели Нат и Иви. Най-сетне ще се оженят! Наскоро прочетох, че според предвижданията на Джон Уотсън след петдесет години бракът ще бъде отживелица.

— Кой е Джон Уотсън? — попита фръцлата.