Диамантите са завинаги

В някои отношения Монмартър още създаваше у нея чувството, че попада в друго време. Можеше да отиде в „О Лапен Ажил“, за да види представлението и да седне на столовете, на които бяха седели Модиляни, Пикасо. Реноар. Когато беше дете, всеки октомври тъпчеше с крака грозде като добро провинциално момиче в Кло Монмартър, където монахини и монаси произвеждаха по триста литра вино годишно още от дванайсети век. Баща й не обръщаше внимание на туристите, които се тълпяха пред катедралата и около въртележката в основата на стълбите и питаха: „Къде се намира «Мулен Руж», входът към въжената железница, статуята на сутиена на Далида“ — Далида, която бе внесла толкова радост с диско музиката си и подрусващите се гърди, а краят й бе трагичен. Делфин беше горда, че външните хора искат да надникнат в техния свят. Освен това мислеше, че най-хубавите части са онези, които туристите никога не виждаха — удивителната гледка на Париж от външните маси на „Ше Помет“ до върха на хълма. Ателиетата на художниците по таваните на старите къщи.

Туристите изчезваха в полите на хълма, където наемите бяха ниски, поне в миналите години, и където се събираха бохемите. През по-голямата част от детството си бе живяла там, на четвъртия етаж над кафене на Рю дьо Мартр. В детството си знаеше имената на месаря и продавача на сирене, на старицата, която държеше пекарната и всеки ден след училище и подаряваше moelleux chocolat11

, двойката от Оверн, които държаха tabac. Всички те бяха част от голямото, шумно семейство, което тя, самотното дете на вдовец, приемаше като свое.

Когато беше на десет, се преместиха по-нагоре по хълма, в тухлената къща на Рю Кошоа. Делфин открай време мислеше, че това е най-красивата къща в цял Париж. Стените й бяха скрити от бръшлян, яркочервено мушкато избуяваше в сандъчетата на прозорците, подпрели високите бели кепенци, които баща й отваряше всяка сутрин, щом птиците запееха. Не приличаше на другите къщи в града — не беше нито в стил Хаусман, нито в ар нуво — и тъкмо това я правеше специална. Собственичката, мадам Делкур, живееше на първия етаж. На горния имаше два апартамента, на третия — три. Делфин и баща й живееха в единия. Той остана там допреди няколко години, когато се пренесе при противната си приятелка, оттогава Делфин заживя сама. Мадам Делкур почина и сега племенникът й притежаваше къщата. Делфин усещаше, че той няма търпение тя да се изнесе, за да даде апартамента й под наем за пет пъти по-висока сума. Тя обаче нямаше намерение да напуска.

— Искате ли да пием кафе? — предложи Анри.

Тя се съгласи, макар да не беше сигурна дали иска. Отидоха в кафенето на ъгъла. Той поръча café au lait12

, а тя citron pressé13

, тъй като не искаше кофеинът да повлияе на и без това опънатите й нерви. И двамата запалиха цигари, поговориха за музика, което, изглежда, беше единственото, което ги свързваше. Бяха единодушни по отношение на великите композитори: Бах, Бетовен, Шопен, Малер. Той сподели, че любимите му са Равел и Дебюси.

Делфин се усмихна. Баща й също предпочиташе френските композитори и много се гордееше с тях. Представяше си го как свири „Лунна светлина“14

на пианото в хола на мадам Делкур, когато тя се връщаше на обяд от училище.

— Напоследък слушам много Арво Пярт — призна тя. — Обожавам музиката му. В нея има душа, а е измамно семпла, струва ми се. Изглежда, най-семплото понякога е най-трудно за разбиране.

— Глупости! — сопна се Анри.

Тя се изненада от разпаления му тон и разбра, че изражението й е красноречиво.

— Много се извинявам — рече той. — Наистина не знам какво ми става днес. Странна работа. — Тя предположи, че е заради магазина, но Анри побърза да обясни: — Не се интересувам от съвременни композитори — призна той. — Пярт, поставен до Шуберт, Брамс или Брукнер, изобщо не е на ниво.

Баща й вечно я предупреждаваше да се пази от фенове на Брукнер.

Анри продължи да обяснява, че било трагедия, че най-хубавата музика е създадена в миналото. Той не уважаваше нито един съвременен композитор. „Новото поколение“, както ги наричаше презрително, като Пярт, Такемицу и Филип Глас, били банда млади грубияни.

— А вие откъде сте толкова добре запозната с класическата музика? — попита той. — Децата на Дюбре споменаха баща ви. Той музикант ли беше?

— Пианист — уточни тя. — Учил е в Парижката консерватория.

Пропусна да каже, че изкарваше пари, като свиреше Гершуин и Коул Портър в бара на един хотел, и намаляваше наема, като даваше уроци на хазяйката и организираше за нея и приятелките й импровизирани рецитали. Анри й правеше впечатление на сотсе15, напрегнат и прекалено сериозен. Кой знае какво щеше да каже по този въпрос.

Той й разказа, че неговият баща е учил цигулка като дете и го насочил в същата посока.

— Обичам музиката повече от всичко — рече той. — Само че нямам талант.

Тя кимна.

— И с мен е така.