Диамантите са завинаги

Джеймс обаче го беше научил да отговаря:

— Мамо, това е изборът на новото поколение.

Тя неизменно отвръщаше:

— Това е отрова.

Все някога Джеймс щеше да се откаже да пие пепси. С течение на годините Шийла промени много от навиците му. Накара го да престане да пуши трева, преди Паркър да се роди, сложи край на цигарите, докато беше бременна с Дани. Всеки път, когато изпиваше повече от две бири пред нея, тя задължително му напомняше за баща му.

2003 г.

Делфин запали газовата камина.

Просто щракваш ключа, напълно неестествено действие. Да накладеш огън трябваше да е предизвикателство, което включва покрити със смола дърва, под които подлагаш смачкан на топка вестник, който оставя черни петна по дланите. Във вилата им в провинцията често бе наблюдавала Анри да се бори с бензина и мокрите дърва. Когато най-сетне се появяваше пламък, и двамата ликуваха.

Газовият огън приличаше на дребно мошеничество, въпреки че Пи Джей й каза, че е купил апартамента донякъде заради тази камина. Беше я предупредил да не хвърля вътре каквото и да е.

— Дори листче хартия ще прецака системата, ще се претопли и стъклото ще се счупи — рече той.

Около нея цареше истински хаос. Парчетата от тениските му се търкаляха до счупения порцелан по пода на кухнята. Картините бяха смъкнати от стените. Килимите бяха нарязани на парчета, кучето беше затворено в банята и се тъпчеше с фъстъчено масло.

Сега държеше купчина важни документи, които хората прибират в сейфове или в папки в някой шкаф, историята на живота, разказана в подписи и номера. Жизненоважната папка на Пи Джей си имаше място в пластмасова кутия под леглото, натъпкана със стари сметки за телефон, любовни писма и програми от концерти, на които беше свирил с Английския камерен оркестър, симфоничния оркестър на Пасадина, филхармонията на Варшава.

Хвърли в огъня свидетелството му за раждане, всички банкови документи и листа от тетрадки, изписани с букви и цифри. Той не помнеше нито номерата на сметките си, нито паролите и когато му се налагаше, поглеждаше листа.

Пръстенът на ръката й заблестя на светлината на огъня: два едри кръгли диаманта, които образуваха наклонена цифра осем, очертана от малки диаманти. Пръстенът беше уникален, приличаше на цвете. Хората я питаха кога е направен, къде. Делфин обаче нямаше никаква представа. Все се канеше да го занесе на бижутер, който да й каже нещо повече. На металната халка беше изписано „ИВИ“. Бе попитала Пи Джей какво означава, но той нямаше представа.

Делфин позволи на въображението си да се развихри. Дали беше име, или тайно съобщение между влюбени? Какво ли се беше случило, за да го продадат? Да не би просто да са го изгубили или пък подарили? Каквото и да беше станало, вече не беше техен. След днешния ден тя също щеше да се превърне в негов бивш собственик.

Затвори стъклената вратичка и остана да гледа как пламъците поглъщат хартията.

Отне повече време, отколкото предполагаше. Газовият огън не можеше да лумне. Целта му уж беше да представи нещо диво, неукротимо, а в действителност беше бледа, немощна имитация на истински огън.

— Урааа! — рече тя и си помисли за дома.

Делфин Моро се запозна с Анри Пети седмица след трийсет и третия си рожден ден, в малък магазин на Рю Констанс в Монмартър. В магазинчето се продаваха стари и антични музикални инструменти, някои от петнайсети век. Беше просъществувал на партера на четириетажен блок в продължение на четирийсет и една години, в средата на тясна, спокойна уличка, павирана с калдъръм — истинско скрито бижу, любимо на колекционери от цяла Европа заради уникалния инвентар и очарователния собственик, Франсоа Дюбре. Той беше набит, но красив мъж с гъста черна брада и толкова заразителен смях, че можеше да накара дори статуя да се усмихне. Имаше почти енциклопедични знания за музиката и бе известен лютиер. В работилницата му в задната част на магазина, където не допускаше почти никого, бе поправял и настройвал цигулките на най-известните изпълнители в света. Идваха при него веднъж в годината, а той пъхваше ключе в ефа и го преместваше на косъм наляво или надясно, променяше звука в зависимост от специфичния начин на свирене на всеки цигулар.

Два месеца по-рано Дюбре беше починал от инфаркт, докато изнасял боклука, и сега трите му деца търсеха човек, който да купи магазина и да се закълне, че ще запази предназначението му.

Като момиче Делфин бе прекарала безброй часове с баща си, докато разглеждаше инструментите зад прашната витрина на мосю Дюбре. Цигулките в средата висяха на тънки корди над пиано и сякаш се носеха магически във въздуха. От двете им страни бяха подредени флейти и кларинети, както и арфа, по-висока от нея. Имаше инструменти, за които обикновеният човек нямаше представа, но баща й ги познаваше всичките: старинен клавесин, акустичната кутия, изработена от коруба на костенурка.