Диамантите са завинаги

— Аз оставам тук — призна Франсес. — Ще пътувам, както досега. За мен нищо няма да се промени.

Мег кимна.

— Хам също ще се опита да работи от тук. Никак не ми се иска да продаваме къщата, защото много я обичам. Съседите ни са много свестни хора. Преди десет години бях съгласна да се впуснем в приключение в Ню Йорк, но сега съм по-улегнала.

Франсес я погали по ръката.

— И с мен е същото.

— След като Хам се пенсионира, ми се иска да попътуваме — продължи Мег. — Никога не съм виждала Европа.

— Супер.

— Винаги мъничко съм ти завиждала, Франсес.

Франсес се разсмя.

— Боже милостиви, защо?

— Ти умееш да контролираш съдбата си. Аз пък се озовах на място, на което не съм и очаквала да попадна. А си представях, че ще стана майка. От момиче. Изглежда, не ни е писано да имаме деца. Тогава какво ми остава? Да бъда най-обикновена домакиня.

— При това най-страхотната — отвърна Франсес.

Мег сви рамене.

— Понякога ми се струва, че не можем да определим от какво сме се отказали, докато не стане прекалено късно.

В два след полунощ Франсес още не беше заспала. Трябваше да позвъни на Дороти, за да обсъди с нея случилото се, или пък на братовчедка си Маргарет, но сега бе прекалено късно. А знаеше, че няма да може да заспи.

Опита да се успокои. Така ставаше в живота. Бяха й вземали и други договори, бе получавала поръчки, над които бе работил друг. Нищо лично.

Когато настъпи утрото, тя облече най-елегантната си рокля, но въпреки това приличаше на чорлава учителка. Посивелият й кок висеше и не й оставаше друг избор, освен да си сложи очилата с дебели стъкла, които носеше от няколко години. Без тях не виждаше нищо.

Когато Дийн Лейт влезе в офиса й на токчета и с костюм с панталони, шит по поръчка, Франсес изпита неудържимо желание да се пъхне под бюрото и да умре. Никога не бе виждала жена в костюм с панталони, освен на корицата на „Уименс Уеър Дейли“.

— Здрасти, Франсес — поздрави Дийн. — Удобно ли е?

— Разбира се. Заповядай, седни.

Дийн стискаше дебела папка под неестествено тъничката си ръка.

— Донесла съм идеите си.

Франсес кимна.

— Хубаво. Дай да видим какво си измислила.

Дийн отвори папката. Тя бе невероятно женствено създание, красива, модерно облечена, но някак по-самоуверена от останалите жени, които Франсес беше виждала в тази офис сграда или в която и да е друга. Така се държаха съвременните работещи момичета. Тя не криеше женствеността си, нито пък се извиняваше за нея, както беше едно време. Напротив, подчертаваше я, и тъй като й беше дадено повече, отколкото на която и да било жена преди нея, тя изискваше повече.

— Първо искам да ти кажа, че се възхищавам на работата ти — призна Дийн. — Харесва ми колко много разкрива всяка от рекламите ти.

Франсес се насили да се усмихне.

— Благодаря ти.

— Тъкмо обнових някои неща. Опитвам се да стигна до хипитата и мечтателите. Ето…

Дийн плъзна лист по бюрото. На илюстрацията се виждаше психеделично петно в оранжево и синьо: жена с дълга коса и корона от цветя, голите й ръце бяха обгърнали кръста на мъжа пред нея. Зад двойката беше приседнал анимационен лъв.

Мили боже, имаше нужда от коктейл.

Текстът гласеше: „Мъж, който сам си е господар, е голямата ми любов. Силен, горд, самоуверен. Сега той ще сподели живота си с мен. Диамантите са завинаги“.

— Може би трябва да те предупредя, че „Де Беерс“ са консервативни клиенти — обади се Франсес. — Те си имат стриктни правила. Никаква религия в рекламите. Мъжете и жените не могат да бъдат… Искам да кажа, че не трябва да има… докосване.

— Знам — отвърна Дийн. — Въпреки че Джери Сирано казва, че можем малко да тласнем нещата.

— Така ли?

— Да. Тези вече са одобрени.

— Ясно. — Тя се опита да прикрие изненадата си. — Въпреки това е важно да не забравяш целта. В този случай да поддържаш традицията на диамантения пръстен, като убедиш потребителите, че най-уникалните, най-скъпите диаманти са за годежните пръстени.

— Знам. Погледни това предложение. То е за „Севънтийн“, „Вог“ и „Лайф“.

Франсес вдигна страницата към лампата.

„Принцът или каубоят, или онзи, за когото не си казала на никого, неочаквано става истински. Той иска да се ожени за теб. Диамантите са завинаги.“

Изобщо не беше зле.

— Имаш талант — отбеляза Франсес, макар да я заболя.

— Благодаря. А тази ми е любимата. Това е снимка на Луси Сароян като дете и колажът е с нейна снимка като голяма. И двете са на Ричард Аведън. Имам нужда от още време, но си мисля за „Във всяка жена живее момиченце, което мечтае за деня, когато някой ще я открие, обича и ще й подари пръстен. Диамантите са завинаги“.

— Коя е Луси Сароян? — попита Франсес.

— Актрисата — отвърна Дийн, сякаш беше очевидно. — Баща й спечели награда „Пулицър“. Майка й е омъжена за Уолтър Матау. Брат й е поет. Пише стихотворения от по една дума.

Франсес се намръщи.

— Миличка, няма такова нещо като стихотворение от една дума.

— Последното, което исках да ти покажа, е малка промяна в твоето мото. Нещичко за непрекъснато разрастващата се група жени, които не искат да се сгодяват. Те обаче може да решат сами да си купят диаманти. „Диамантите са за сега.“

— Това вече го видях.