Диамантите са завинаги

Един зимен следобед двамата вървяха през обществената градина в снега и обсъждаха колко щеше да се развълнува Натаниъл, ако можеше да види, че Франклин Рузвелт е избран за президент. Джералд спомена, че е присъствал на реч, изнесена от Рузвелт в Ню Йорк, докато излизал с Фран. Тогава Ивлин се замисли над нещо, което й беше направило впечатление и се сещаше за него от време на време — не знаеше Джералд да е излизал на среща, откакто Натаниъл почина. Запита се дали вината не е нейна.

— Едва ли щях да се справя без приятелството ти — призна тя. — Благодаря ти, Джералд. Надявам се не обсебвам времето ти.

— Това е напълно невъзможно.

— Ама сериозно… Ти се върна в Бостън, за да започнеш нова работа и да си създадеш приятели, да срещнеш хубаво момиче. Не ти ли преча?

Той я погледна изненадано.

— Аз се върнах заради теб.

— Как така? — попита тя.

— Така.

— Мислех, че си се върнал заради работата.

— И в Чикаго можех да си намеря работа — сви рамене той. — Обещал съм на Натаниъл да се грижа за теб.

— Така ли?

— Освен това те харесвам, малката.

Тя се усмихна немощно. Не знаеше какво да каже.

— Искаш ли да спрем на Нюбъри Стрийт и да пийнем по чаша горещ шоколад? — попита той и на нея не й се наложи да казва каквото и да било.

Случи се няколко месеца по-късно, през пролетта, когато отидоха да вечерят в „Паркър Хаус“. Натаниъл бе починал преди една година, една седмица и два дни — тя всяка сутрин пресмяташе колко време е минало. Докато се хранеха, се разплака над омара си. Каза на Джералд, че вече не помни аромата на Натаниъл, нито смеха му. Джералд отвърна, че много добре знае как се чувства. Понякога забравял името на някоя песен или ресторанта, който са харесвали, докато са били в колежа, и първата му мисъл била да звънне на Натаниъл и да го попита.

Когато сервитьорът попита дали искат десерт, Джералд предложи да си разделят един. Тя кимна.

— Мелба — обърна се Джералд към сервитьора.

— Бостънски пай със сметана — поръча в същия момент Ивлин.

Разсмяха се.

— Какво ще кажете — попита Джералд сервитьора, — ще разрешите ли дилемата?

— Ще трябва да приемете избора на съпругата си — предложи сервитьорът. — Паят е нашият специалитет.

След като той се отдалечи, те останаха смълчани.

— Леле! — възкликна Джералд.

— Това беше съвсем неволна и разбираема грешка. — Тя вдигна лявата си ръка, на която блестеше смарагдът. — Още го нося. Май винаги ще го нося. Дали влизаш в категорията на старите моми, когато съпругът ти почине?

— Едва ли някой ще те вземе за стара мома, независимо от обстоятелствата.

Тя се усмихна.

— Чувствам се като пълна егоистка, че го казвам, но ревнувам от другите жени. Говоря за онези, които ходят по срещи, които си имат бебета, които се омъжват. Чувствам се наполовина жива, Джералд. Вече не съм част от този живот.

— Ще бъдеш — рече той. — Ще видиш.

Преди месец или два щеше да й стане неприятно от тези думи, но пък той едва ли щеше да ги изрече. Както обикновено, тя се почувства благодарна, че е част от живота й.

След десерта излязоха на улицата. Вечерта беше топла и Ивлин предложи да пийнат някъде по чашка. Понечи да попита Джералд какво ще каже, когато забеляза, че я наблюдава със странно изражение.

— Какво? — попита тя.

— Сервитьорът реши, че сме женени.

— О, Джералд, не се притеснявай.

— Не се притеснявам. Стана ми приятно.

— Как така?

Той заговори бързо:

— Не е ли очевидно, Ивлин? Луд съм по теб.

— Не говори така.

— Мислех, че…

— Какво? Само защото казах, че съм самотна, ти реши да предприемеш офанзива. Казал си на Натаниъл, че ще се грижиш за мен, и това включва да ме съжаляваш, така ли?

Той се намръщи.

— Да те съжалявам ли? Иви, харесвам те от деня, в който се запознахме.

— Престани — помоли тя.

— Ти беше с червен бански, а мокър кичур се беше лепнал за бузата ти.

— Така ли?

— Беше най-красивото момиче, което съм виждал. Исках да те поканя на вечеря, но Натаниъл те покани пръв. Ще ти призная, че отначало побеснях. Когато обаче те опознах, разбрах, че не си за такъв като мен. Беше над моето ниво, сякаш беше създадена за него.

— Не говори така.

— Истина е, нали?

Ивлин не знаеше какво да каже.

— Тъкмо затова той винаги се тревожеше дали ще си намеря подходящо момиче — продължи Джералд. — Чувстваше се виновен, защото знаеше, че си падам по теб, макар да бяхме наясно, че никога няма да си моя.

— Трябва да вървя — рече тя, когато едно такси спря до тротоара.

Цяла седмица нито се срещаха, нито разговаряха. Джералд й липсваше. Смееше се, когато си припомняше негов виц. Щом прочетеше нещо интересно, й се приискваше да му разкаже веднага.

Когато се върна от църква следващата неделя, той седеше на прага й. Тя усети прилив на радост.

— Какво ще кажеш да се поразходим? — покани я той.

Тя се усмихна.

— Добре.

Тръгнаха по калдъръмените улици, разказваха си как е минала седмицата им. Не споменаха казаното от него и тя откри с известна изненада, че й се иска той отново да повдигне въпроса. Продължиха така още два месеца. Всеки път, когато се замислеше над положението, в което се намираха, тя се чувстваше озадачена. Искаше й се Джералд да я целуне.