Дивергенти

Отпускам юмруци и ръцете ми падат. Не съм страхливка. Вдигам глава и забивам поглед в камерата насреща. Ако се концентрирам върху дишането си, може и да забравя, че предстои да умра. Гледам втренчено камерата, докато полезрението ми толкова се стеснява, че накрая пред погледа ми е само тя. Водата гъделичка глезените ми, после прасците, бедрата. Стига до върховете на пръстите. Вдишвам, издишвам. Водата е гальовна като коприна.

Вдишвам. Водата ще промие раните ми. Издишвам. Когато сьм била бебе, майка ме потопила във вода, за да ме предаде в божиите ръце. От дълго време не съм се сещала за Бог, но сега мислите ми са устремени към него. Това е толкова естествено. Внезапно се чувствам доволна, че стрелях в крака, а не в главата на Ерик.

Тялото ми олеква във водата. Вместо да ритам с крака, за да остана на повърхността, аз изкарвам въздуха от дробовете си и потъвам на дъното. Водата заглушава ушите ми. Усещам движението й върху лицето си. Мисля да напълня дробовете си с вода, за да се свършва по-бързо, но не мога да се насиля да го направя. От устните ми се откъсват мехурчета.

„Отпусни се!" Затварям очи. Дробовете ми горят.

Отпускам ръце и ги оставям да изплуват нагоре. Нека водата ме обгърне в копринената си прегръдка.

Понякога, като бях още малка, баща ми ме вдигаше над главата си и тичаше с мен, а аз имах чувството, че летя. Сега отново усещам въздухът да се плъзга по тялото ми и не се боя. Отварям очи.

Пред мен стои тъмна фигура. Явно смъртта съвсем е наближила, щом започвам да виждам разни неща. Болка пронизва дробовете ми. Давенето е болезнено. Една длан се опира в стъклото срещу лицето ми и за миг различавам нещо през водната пелена. Май са размазаните и неясни черти на майка ми.

Дочувам удар и стъклото се пръска. Водата започва да шурти през дупка близо до горния ръб на резервоара и стъкленият панел се разцепва на две. Извръщам се, докато стъклото се тресе, и силата на водната вълна запраща тялото ми върху пода. Поемам дълбоко дъх, гълтайки едновременно въздух и вода, кашлям, вдишвам отново, две ръце хващат моите и аз чувам гласа й.

- Беатрис - казва тя, - трябва да бягаме!

Премята ръцете ми около раменете си и ме изправя на крака. Облечена е като майка ми, прилича на майка ми, но държи пистолет и решителният поглед в очите й ми е непознат. Сплитам крака покрай нея, стъпвам върху натрошеното стъкло, газя вода и така излизаме през вратата. Отвън лежат телата на охраната на Безстрашните.

Хлъзгам се по плочките в коридора, докато вървим забързано, колкото го позволяват омекналите ми крака. Ко-гато завиваме зад ъгъла, тя стреля по двамата охранители край вратата в дъното. Куршумите улучват и двамата в главата и те се свличат на пода. Тя ме подпира на стената и смъква сивото си сако.

Отдолу е по риза без ръкави. Когато вдига ръка, забелязвам крайчеца на татуировка под лакътя. Ето защо никога не се преобличаше пред мен.

- Мамо - произнасям напрегнато, - ти си от Безстрашните.

- Да - отговаря с усмивка тя. Прави от сакото си превръзка за ранената ми ръка и завързва ръкавите на врата ми. - Днес това ми беше от полза. Баща ти и още няколко души се крият в мазето на пресечката между „Северна" и „феърфийлд". Трябва да се доберем дотам.

Гледам я втренчено. Ш естнайсет години седях до нея два пъти дневно на кухненската маса и нито един път не ми мина през ума, че тя може да не е родена Аскет. Познавам ли изобщо майка си?

- Ще има време да питаш - казва тя. После вдига края на ризата си, измъква затъкнатия в колана на панталона пистолет и ми го подава. Накрая докосва бузата ми. - Сега трябва да вървим.

. Затичва се към края на коридора и аз се втурвам след нея.

Намираме се в подземието на централата на Аскетите. Майка ми работи тук, откакто се помня, затова не съм изненадана, когато ме превежда по няколко тъмни коридора, нагоре по влажно и усойно стълбище, чак до дневната светлина, без някой да ни попречи. Колко ли души от охраната на Безстрашните е убила, докато ме открие?

- Откъде знаеше къде да ме намериш? - питам.

- Наблюдавах влаковете още от началото на атаката -отвръща, поглеждайки през рамо към мен. - Докато не те открих, не знаех как ще действам. Единствената ми цел беше да те спася.

Гърлото ми се сбиба.

- Но аз ви предадох. Изоставих ви.

- Ти си моя дъщеря. Кастата няма значение. - Тя тръсва глава. - Виж докъде ни доведоха! Човешката природа не може дълго време да удържи доброто, рано или късно злото отново взима връх и започва да ни трови.

Тя спира на ъгъла на уличката и главния път.

Знам, че сега не е време за разговори. Но има нещо, което непременно трябва да разбера.

- Мамо, ти откъде разбра за Дивергентите? - питам. -Какви са те? Защо...

Тя издърпва пълнителя и поглежда колко куршума са й останали. Вади от джоба си още няколко и запълва празните улеи. Разпознавам съсредоточеното й изражение - същото, с което обикновено вдява конеца в ухото на игла.