Дивергенти

- Знам за тях, защото и аз сьм такава - отговаря и ме поглежда бегло, докато зарежда пълнителя. - Само аз се спасих, защото майка ми беше лидер на Безстрашните. В деня на Изборната церемония ми каза да напусна кастата и да си избера някое по-безопасно място. Отидох при Аскетите. -Пъха останалите куршуми обратно в джоба си и изправя рамене. - Аз обаче държах ти сама да направиш своя избор.

- Не разбирам защо сме толкова голяма заплаха за лидерите на кастите.

- Всяка каста налага на своите членове да мислят и действат по определен начин. Повечето го правят. За мнозинството от хората не е проблем да бъдат обучени в определен модел на мислене и да го следват до края на живота си. - Тя докосва здравото ми рамо и се усмихва. - Нашето мислене обаче се отклонява в десетки различни посоки. Ние не можем да се ограничим само с един модел и именно това ужасява лидерите ни. С други думи не можем да бъдем контролирани. От това следва, че каквото и да правят, ние винаги ще сме трън в петата.

Чувствам се така, сякаш някой е вдъхнал съвсем различен въздух в дробовете ми. Аз не съм Аскет. Не съм и Безстрашна.

Аз съм Дивергент.

И не мога да бъда контролирана.

- Идват - казва тя, поглеждайки иззад ъгъла. Надзъртам над рамото й и виждам неколцина от Безстрашните, въоръжени с пушки, да маршируват в познатия ритъм към нас. Майка ми поглежда назад. От дъното на уличката друга група от Безстрашните тича насам, движейки се в пълен синхрон. Тя ме хваща за ръце и ме поглежда в очите. Виждам как дългите й мигли потрепват, като примигва. Ще ми се в моето обикновено дребно лице да имаше нещо и от нейните черти. Добре поне, че в ума си съм наследила частица о т нея.

- Върви при баща си и брат си. Уличката вдясно, после в подземието. Почукай първо два пъти, после три пъти, накрая шест пъти. - Тя обгръща с шепи бузите ми. Ръцете й са студени; дланите й са грапави. - Аз ще им отвлека вниманието. Но ти трябва да тичаш с всички сили.

- Не - поклащам глава. - Никъде не отивам без теб.

Тя се усмихва.

- Бъди смела, Беатрис! Обичам те!

Усещам устните й върху челото си, после тя изскача по средата на улицата. Вдигнала е пистолета над главата си и стреля три пъти във въздуха. Безстрашните се втурват напред.

Притичвам през улицата и потъвам в пряката. Тичайки, поглеждам през рамо да проверя дали някой от Безстрашните не идва след мен. Майка ми стреля по тях и задържа цялото им внимание, за да не ме забележат.

Отново обръщам глава назад, когато охраната започва ответна стрелба. Краката ми се подкосяват и аз спирам.

Майка ми замръзва, гърбът й се превива в дъга. От раната в корема й бликва кръв и обагря ризата в аленочер-вено. Върху рамото също избива червено петно. Стискам клепачи и това агресивно червено завинаги се запечатва от вътрешната им страна. Примигвам и отново виждам нейната усмивка, докато замита в купчинка отрязаните връхчета на косата ми.

Тя пада, отначало на колене с отпуснати покрай тялото ръце, после рухва на една страна върху паважа като парцалена кукла. Остава там, неподвижна и бездиханна.

Затискам уста с ръка и крещя без звук в шепата. Страните ми горят и са мокри от сълзи, които не съм усетила как са рукнали. Кръвта ми крещи за отмъщение и ме зове да се върна при нея. Докато продължавам да тичам напред, в главата ми звучи нейнит завет да бъда смела.

Болката ме пронизва като с шиш, докато всичко в мен се срива; целият ми свят рухва в един-едничък миг. Паважът жули коленете ми. Ако сега се предам, всичко това ще приключи. Сигурно Ерик има право, като казва, че да избереш смъртта, е като да изследваш някое непознато и неприветливо място.

Отново усещам как Тобиас гали косата ми преди първата симулация. Чувам го как ми казва да бъда смела. Чувам как майка ми казва да бъда смела.

Войниците на Безстрашните си тръгват като по команда. Някак успявам да се надигна и продължавам да тичам.

Аз съм смела.

36

Трима от войниците на Безстрашните ме преследват. Тичат в пълен синхрон, стъпките им кънтят в уличката. Единият от тях стреля и аз се хвърлям по лице, охлузвайки дланите си в паважа. Куршумът попада в тухлената стена отдясно и парчета кирпич се разли-тат на всички страни. Мятам се зад ъгъла и зареждам куршум в цевта.

„Те убиха майка ми." Насочвам пистолета към уличката и стрелям слепешката. Всъщност не точно те я убиха, но това сега няма значение - не може да има значение. Също като смъртта и това в момента е малко нереално.

Вече се чува шум само от един чифт крака. Държа пистолета с двете ръце, изпънати напред. Стоя в края на уличката и се целя във войника на Безстрашните. Пръстът ми обвива мекия спусък. Този, който тича срещу мен дори не е мъж, а още момче. Момче с разрошена коса и дълбока бръчка между веждите.

Уил. С празен поглед и лишен от разсъдък, но все пак Уил. Той се заковава на място и ме съзира. Краката му сякаш се вкопават в земята и пистолетът се вдига. За миг виждам как пръстът му опира спусъка и чувам куршумът да влиза в цевта. После стрелям. Стискам силно очи. Не мога да дишам.