Дивергенти

Поглеждам надолу към паважа под нас. Сега изглежда много далеч, а не съм стигнала и една трета от височината. Над мен има платформа, точно под центъра на колелото. Тя е моята цел. Даже не ми се мисли как ще се спусна обратно. Лекият бриз, който полъхваше бузите ми долу, сега настойчиво ме блъска отстрани. Колкото по-високо се изкачвам, толкова по-силен ще става. Трябва да съм готова за това.

- Да се научим да градим стратегии - отговарям. - И вероятно да работим в екип.

- В екип, значи - повтаря той. Смехът засяда в гърлото му. Звучи по-скоро като трескаво дишане на човек, обзет от паника.

- Може и да греша - продължавам. - Май наистина работата в екип не е сред приоритетите на Безстрашните.

Сега вятърът става силен. Притискам се силно към бялата подпора на колелото, за да не падна, но това прави катеренето по-трудно. Долу под мен въртележката съвсем се е смалила. Едва виждам хората от моя отбор под тентата. Някои отсъстват - разузнавателният екип сигурно вече е потеглил.

- Това трябва да е един от приоритетите - обажда се Фор. - До неотдавна беше така.

Но аз не го слушам, защото височината ме замайва. Дланите вече ме болягп от стискане на металните пръчки на стълбата, коленете ми треперят, но не съм сигурна от какво точно. Не височината ме плаши - тя ме кара да се чувствам жива, пълна с енергия; всички органи, съдове и мускули в тялото ми трептят на една и съща честота.

После си давам сметка каква е причината. Той. Нещо в него ме кара да се чувствам така, сякаш всеки момент ще полетя надолу. Или ще се втечня. Или ще избухна в пламъци.

Ръката ми едва не изпуска следващото стъпало.

- Я ми кажи - проговаря отново той с пресекливо дишане, - каква е връзката според теб между това да градиш стратегии и... храбростта?

Въпросът ме подсеща, че всъщност той е мой инструктор и се очаква да науча нещо от всичко това. Пред луната минава облак и светлината й пробягва през ръцете ми.

- Ами... това те подготвя за действие - казвам най-накрая. - Щом усвоиш стратегиите, после може да ги използваш. - Чувам дишането му зад гърба си, шумно и бързо. -Добре ли си, Фор?

- Ти човек ли си, Трис? Да се покатериш толкова нависоко... - Той си поема дъх. - Това изобщо ли не те плаши?

Поглеждам към земята през рамо. Ако сега полетя надолу, ще загина на място. Но не мисля да падам.

Силен порив на вятъра ме удря отляво и премества надясно тежестта на тялото ми. Ахвам и се вкопчвам в стъпалата, загубила равновесие. Студената ръка на Фор обхваща единия от хълбоците ми, пръстите му откриват ивица гола кожа точно под ръба на тениската. Той стиска, задържа ме и внимателно ме отмества наляво, възстановявайки баланса ми.

Сега вече и на мен ми е трудно да дишам. Спирам за миг, впила поглед в ръцете си, с пресъхнала уста. Все още го усещам на мястото, където ме докосна, дългите и тесни пръсти на ръката му.

- Добре ли си? - тихо пита той.

- Да - отговарям, гласът ми звучи напрегнато.

Продължавам мълчаливо да се катеря, докато не стигам платформата. Ако се съди по неравните краища на металните прътове, тук навремето е имало парапет, който вече не съществува. Сядам и се примъквам към ръба, за да направя място за Фор. И без дори да се замисля, провесвам крака през ръба. Фор обаче се е свил, опрял е гръб о металната подпора и диша тежко.

- Страх те е от височини - казвам. - Как тогава си оцелял в лагера на Безстрашните?

- Абстрахирах се от този страх - отговаря той. - Когато взимам решения, се преструвам, че го няма.

Впивам поглед в него за секунда. Невъзможно е да се овладея. За мен има голяма разлика между това изобщо да не изпитваш страх и да действаш, независимо от страховете си, както прави той.

Явно твърде дълго съм го зяпала.

- Какво? - казва тихо.

- Нищо.

Отмествам очи и зарейвам поглед над града. Трябва да се съсредоточа. Изкачих се чак дотук, защото имах цел.

Градът е тъмен като катран, но дори и да имаше някаква светлина, пак нямаше да видя много надалече. Висока сграда препречва погледа ми.

- Не сме се изкачили достатъчно високо - казвам. Оглеждам се. Над мен се издигат препречени бели греди, скелетът на колелото. Ако се покатеря предпазливо, мога да стъпвам на подпората на колелото и кръстосаните метални прътове, за да се закрепя. Поне доколкото е възможно. - Аз продължавам нагоре - добавям и ставам на крака. Вкопчвам се в една от металните греди и се повдигам. Остра болка разкъсва натъртените ми ребра, но аз не й обръщам внимание.

- За бога, Дървената! - простенва той.

- Не е нужно и ти да идваш - казвам, впила поглед в плетеницата от метални решетки над главата си. Пъхам крак на пресечната точка на две от тях и се изтласквам нагоре, вкопчваОки се междувременно в следващата греда. За миг се залкглявам и сърцето ми бие така бясно, че не усещам нищо друго. Всяка мисъл, успяла да се процеди през неговите удари, пулсира в същия ритъм.

- Напротив - отговаря той.