Дивергенти

Стигаме края на кея и аз стискам зъби, за да не ме издаде шумното дишане. Забавяме ход и стъпките ни вече не вдигат толкова силен шум, затова пак се оглеждам за примигващата светлинка. Сега, когато съм на земята, тя е много по-силна и лесно се забелязва. Посочвам я, Кристина кимва и тръгва към нея.

В следващия миг дочувам толкова силен вой, че подскачам. Долавям въздушните експлозии при изстрелването на топчетата с боя и тяхното пръскане, когато достигат целта. Нашият отбор е нападнал, противникът тича нъ среща ни и знамето е останало почти неохранявано. Юрая се прицелва и улучва последния от охранителите в бедрото. Охранителят, ниско момиче с пурпурна коса, гневно запраща пушката си на земята.

Спринтирам, за да настигна Кристина. Знамето виси от един клон, високо над главата ми. И двете с Кристина посягаме към него.

- Хайде, Трис! - казва тя. - Ти и без това си героят на деня. Пък и знаеш, че не можеш да го стигнеш.

Тя ме поглежда покровителствено като човек, наблюдаващ дете, което се прави на възрастен, и дръпва знамето от клона. После, без да ме погледне, се извръща и надава победоносен вик. Гласът на Юрая се присъединява към нейния и аз дочувам хор от още четири гърла, които крещят в далечината.

Юрая ме тупа по рамото, а аз се опитвам да забравя как ме погледна Кристина. Може пък да има право - днес аз вече се доказах. Не искам да съм алчна; не искам да приличам на Ерик и да се страхувам от силата на другите.

Победоносните викове стават заразителни и аз също

надигам глас, тичайки към съотборниците си. Кристина е вдигнала високо знамето, всички се трупат около нея и се вкопчват в ръката й, за да го вдигнат още по-нагоре. Няма как да се добера до нея, затова ухилена заставам настрани.

Една ръка докосва рамото ми.

- Добра работа - тихо казва Фор.

- Направо не мога да повярвам, че пропуснах това! - клати глава Уил. Вятърът, който нахлува през отворената врата на вагона, разпилява косата му във всички посоки.

- Вие свършихте много важна работа, като не ни се пречкахте из краката - казва Кристина, сияеща.

Ал простенва.

- Защо трябваше да съм в другия отбор?

- Защото животът е несправедлив, Албърт. И целият свят е в заговор срещу теб - подмята Уил. - Ей, я дайте пак да погледна знамето!

Питър, Моли и Дрю седят в ъгъла срещу останалите. Гърдите и гърбовете им са опръскани със синя и розова боя, а видът им е посърнал. Приказват си тихо и крадешком поглеждат към нас, особено към Кристина. Това е единствената полза да не държа знамето в момента - поне не съм под нечий прицел. Поне не повече от обикновено.

- Значи ти се покатери по виенското колело, така ли -обажда се Юрая. Той с клатушкане прекосява вагона и сяда до мен. Марлийн, момичето с кокетната усмивка, идва след него.

- Да - казвам.

- Много хитро от твоя страна. Направо... като Еру-дит - включва се Марлийн. - Аз съм Марлийн.

- Трис - представям се. Вкъщи сравнението с Ерудит звучеше обидно, но тя го казва като комплимент.

- Знам коя си - казва тя. - Няма как да не запомниш името на първия скочил.

Сякаш са минали години, откакто скочих от върха на стъклената сграда в униформата си на Аскет, направо десетилетия.

Юрая вади едно от топчетата с боя в пушката си и го стиска между палеца и показалеца. Влакът се люшва наляво и той се опира на мен, пръстите му мачкат топчето, докато струя розова боя с гадна миризма не опръсква лицето ми.

Марлийн се залива от смях. Бавно изтривам боята от лицето си, после я размазвам върху бузата му. Във вагона се разнася миризма на рибено масло.

- Ей! - Той отново стиска топчето срещу мен, но дупката не е насочена както трябва и боята се изстрелва в устата му. Юрая се дави и пресилено кашля.

Избърсвам лицето си с ръкав и се смея толкова силно, че чак коремът ме заболява.

Ако животът ми оттук нататък ще бъде все такъв: бурен смях, дръзки действия и приятна умора, която изпитваш след тежък, но ползотворен ден, тогава ще съм доволна. Докато Юрая чегърта езика си с пръсти, осъзнавам, че единственото, което се иска от мен, е да издържа инициацията, а после ще управлявам сама живота си.

13

Когато на другата сутрин се тътря към залата за тренировки, прозявайки се на всяка крачка, заварвам там голяма мишена, поставена в единия край, а до вратата -маса с подредени върху нея ножове.

Пак упражнение за мерене по цел. Този път поне няма да боли.

Ерик стои в средата на помещението, стойката му е толкова непоклатима, сякаш вместо гръбнак има железен прът. Само при вида му добивам усещането, че въздухът в залата става по-тежък и започва да ме натиска към пода. Докато се подпираше на стената, поне можех да се правя, че изобщо не съществува. Сега вече няма как да се преструвам.

- Утре е последният ден на първа степен - обявява Ерик. - Тогава пак ще се обучавате в ръкопашен бой. Днес обаче ще тренирате как да се прицелвате. Всеки да вземе по три ножа! - Гласът му е по-дълбок от обикновено. - И внимавайте, когато Фор ви показва правилната техника на хвърляне!

Отначало никой не помръдва.

- Сега!