Дивергенти

Ръцете изчезват и нахлува светлина. Стоя върху бетона в залата на зоната на страха. Цялото ми тяло се тресе, падам на колене и скривам лицето си в ръце. Току-що се провалих. Загубих и ума, и дума. Страхът на Лорън се превърна в един от моите страхове.

Всички видяха това. Тобиас също го видя.

Дочувам стъпки. Тобиас идва до мен и рязко ме изправя на крака.

- Какво, по дяволите, беше това, Дървената?

- Аз... - Започвам да хълцам. - Аз не...

- Вземи се в ръце! Жалка картинка!

Нещо в мен се пречупва. Сълзите секват. Кръвта в тялото ми се сгорещява и прогонва слабостта; удрям го толкова силно, че кокалчетата на ръцете ми пламват от болка. Той ме гледа втренчено, едната половина на лицето му пламти от прилива на кръв. Отвръщам на погледа му.

- Млъквай! - казвам. Дръпвам рязко ръката си от неговата хватка и излизам от стаята.

28

Плътно се загръщам в якето. Доста дълго стоях навън. Бледото слънце огрява лицето ми и аз наблюдавам парата от дъха си във въздуха.

Е, поне едно нещо свърших: убедих Питър и приятелче-тата му, че вече не сьм заплаха за тях. Сега просто трябва да се подсигуря, че когато утре премина през моята зона на страха, ще им дам да разберат колко са сгрешили. До вчера провалът изглеждаше немислим. Днес обаче не съм толкова сигурна.

Прокарвам пръсти през косата си. Сълзливото ми н^ строение се е изпарило. Сплитам косата си на плитка и я завързвам с ластичето, което е на китката ми. Сега вече пак съм си аз. Само от това имам нужда: да помня коя съм. Аз съм тази, която няма да позволи някакви незначителни подробности от рода на момчета и надвиснала смъртна заплаха да я отклонят от пътя й.

Разсмивам се и клатя глава. Това ли съм аз наистина?

Дочувам свирката на влака. Железопътните релси заобикалят лагера на Безстрашните и се изгубват в неизвестна посока, където погледът ми не стига. Къде ли е началото им? Къде свършват? Какъв ли е светът отвъд тях? Тръгвам към линията.

Искам да се върна у дома, но това е невъзможно. Ерик ни предупреди да не демонстрираме особена привързаност към родителите в Деня за свиждане. Значи, ако сега се върна у дома, това ще бъде предателство към Безстрашните. Не мога да си го позволя. Но той не ни забрани да се срещаме с хора от други касти, с изключение на онази, от която сме дошли. А майка каза да навестя Кейлъб.

Знам, че не ми е позволено да напускам лагера без придружител. Въпреки това, не мога да се овладея. Крача все по-бързо и по-бързо, докато накрая вече тичам. Движейки ритмично ръце, бягам заедно с последния вагон, докато не успявам да се хвана за дръжката и да се метна вътре, кривейки лице от болката, пронизала нараненото ми тяло.

Озовала се веднъж във вагона, лягам по гръб край вратата и гледам как лагерът на Безстрашните се изгубва някъде далече зад мен. Не искам да се връщам там. Ако реша да избягам и да стана безкастова, това ще бъде най-смелата постъпка в живота ми. Днес обаче се чувствам като истинска страхливка.

Въздухът свисти около тялото ми и се провира между пръстите. Провесила съм ръка през ръба на вагона и тя сече насрещния вятър. Не мога да се върна у дома, но мога да открия частица от него. Кейлъб присъства във всеки от детските ми спомени, той е част от мен самата.

Влакът намалява ход, наближавайки центъра на града. Сядам, за да видя как ниските къщи се превръщат във все по-високи постройки. Ерудитите обитават огромните каменни сгради, които се издигат над тресавището. Хващам се за дръжката и се надвесвам извън вагона, колкото да видя накъде водят релсите. Железопътната линия се спуска почти на нивото на улицата, преди да завие на изток. Вдишвам миризмата на мокър паваж и тиня.

Влакът слиза надолу и забавя скорост. Тогава скачам. Краката ми изтръпват от удара и аз правя няколко крачки напред, за да запазя равновесие. Тръгвам по средата на улив цата, отиваща на юг, към тресавището. Голата земя пред мен се простира докъдето поглед стига. Кафява равнина, която някъде далече среща хоризонта.

Завивам наляво. Сградите на Ерудитите се мержелеят пред мен, мрачни и непознати. Как ли ще открия Кейлъб там?

Ерудитите протоколират всичко, това е в природата им. Все някъде трябва да пазят списъците на техните послушници. Все някой има достъп до тези списъци, аз само трябва да ги открия. Оглеждам сградите. По силата на логиката централната постройка сигурно е най-важната. Значи трябва да започна от нея.

Навсякъде гъмжи от членове на кастата. Според правилата на Ерудитите всеки от тях трябва да има поне едно синьо нещо по дрехите. Синият цвят стимулира отделянето на успокояващи хормони в мозъка, а „спокойният ум е ясен ум". Този цвят е и отличителен за цялата каста. Сега ми се вижда прекалено ярък. Напоследък съм свикнала с приглушена светлина и тъмни дрехи.