Дивергенти

Той се озърта. Хората, които минават покрай нас, ни зяпат. Погледът му пробягва по лицата им. Все още е притеснен, но причината може би не съм аз. Сигурно е заради тях. Хващам го за ръката и го повличам под арката на бобеното зърно. Влизаме в кухата му утроба. Виждам отражението си навсякъде, обрамчено от овала на извитите повърхности, проядено от ръждиви петна и мърсотия.

- Какво става? - питам, хващайки двете му ръце. Досега не бях забелязала тъмните кръгове около очите му. - Какво не е наред?

Кейлъб опира длан в металната повърхност. В отражението главата му е малка и сплескана от едната страна, а ръката му сякаш е огъната назад. М оето отражение е дребно и дундесто.

- Става нещо голямо, Беатрис. Нещо страшно се е объркало. - Очите му са огромни и оцъклени. - Не знам точно какво се случва, но хората постоянно сноват напред-назад, говорят шепнешком, а Джанийн всеки ден държи речи за това колко корумпирани са Аскетите, само за това говори.

- Ти вярваш ли й?

- Не. Май не. Аз не... - Той клати глава. - Вече не знам в какво да вярвам.

- Напротив, знаеш - казвам остро. - Ти много добре знаеш кои са родителите ни. Познаваш и нашите приятели. Или мислиш, че бащата на Сюзън е корумпиран?

- Че какво знам аз? Какво стигаше до мен? На нас не ни позволяваха да задаваме въпроси, Беатрис; не ни позволяваха да познаваме нещата отвътре. Докато тук... - Той вдига очи и в плоската окръжност на огледалото точно над нас забелязвам дребните ни фигурки с размера на пръст. Това, мисля си, е истинският ни образ: отраженията ни са толкова нищожни, колкото сме и самите ние в действителност. - Тук всеки има свободен достъп до информацията - продължава той. - И тя винаги е на разположение.

- Това не е кастата на Прямите. Тук има и лъжци, Кейлъб. Също така има много умни хора, които знаят как да те манипулират.

- Мислиш ли, че нямаше да разбера, ако някой ме манипулира?

- Ако са толкова умни, колкото ги мислиш, тогава няма как да разбереш. Даже няма да се усетиш.

- Сама не знаеш какви ги плещиш - казва той и клати глава.

- Да, бе. Как изобщо може да знам какво представлява една корумпирана каста. Аз просто преминавам през своята инициация при Безстрашните, за бога - отвръщам. -Поне си давам сметка от какво съм част, Кейлъб. А ти предпочиташ да забравиш онова, което знаем още от раждането си - че тези хора са алчни и арогантни и доникъде няма да те доведат.

- Мисля, че трябва да си вървиш, Беатрис. - Гласът му става твърд.

- С удоволствие - отговарям. - А, не че има някакво значение, но майка каза да ти предам да проучиш серума за симулация.

- Значи си я видяла? - Той изглежда огорчен. - Тя защо не...

- Защото Ерудитите вече не допускат Аскети в техния лагер. Тази информация не е ли стигнала до теб?

Стрелвам се покрай него, изхвърчавам от огледалната пещера и тръгвам по тротоара. Не трябваше да напускам лагера на Безстрашните. Сега там се чувствам като в свой дом. Поне оттук изглежда така, там съвсем ясно си давам сметка къде се намирам - върху плаващи пясъци.

Тълпата по тротоара оредява и аз вдигам поглед, за да разбера каква е причината. На няколко крачки пред мен стоят двама Ерудити със скръстени ръце.

- Извинете - казва единият, - но ще трябва да дойдете с нас.

Единият върви толкова плътно след мен, че усещам дъха му във врата си. Другият ме въвежда в библиотеката и тръгва по коридора към асансьорите. Подът извън централната зала е от бели теракотени плочки, а стените излъчват светлина като тавана в стаята за тестване на наклонностите. Сиянието им се отразява в сребристата врата на асансьора и аз присвивам очи, за да мога да виждам.

Опитвам се да запазя самообладание. Задавам си стандартните въпроси от обучението ми при Безстрашните. „Какво ще направиш, ако някой те нападне в гръб?" Представям си как забивам лакът в стомаха или слабините му. В този момент ми се иска да съм въоръжена. Това са мисли, типични за Безстрашните, но сега вече са и мои.

„Какво ще направиш, ако си нападната едновременно от двама души?" Следвам мъжа по пустия коридор със сияещи стени и влизам след него в някакъв кабинет. Стените са от стъкло - вече мога да се досетя коя каста е построила сградата на училището ми.

Една жена седи зад метално бюро. Вглеждам се в лицето й. Същото, което господства в библиотеката на Еруди-тите; то е отпечатано и във всяка статия, която кастата публикува. Откога го мразя? Дори не си спомням колко време мина.

- Седни! - нарежда Джанийн. Гласът й звучи познато, особено когато е вбесена. Воднистите й сиви очи се впиват в мен.

- Предпочитам да остана права.

- Седни! - повтаря тя. Сега вече съм сигурна, че съм чувала този глас и преди.

Чух го в подземния коридор да говори с Ерик, преди да ме нападнат. Чух как тя спомена Дивергентите. И преди това - чух го...

- Вашият глас беше в симулацията - казвам. - Говоря за симулацията при теста за установяване на наклонностите.

Тя е заплахата, за която ме предупредиха Тори и майка ми. Това е опасността за Дивергентите. Сега седи право пред мен.